„Марджин кол” не е просто добър филм на икономическа тематика, съпоставим с класиката в жанра от края на 80-те „Уолстрийт”, а шедьовър в жанра камерно кино. Камерното кино се характеризира с това, че действието се развива почти изцяло в затворено помещение, бюджетът не е голям, а се разчита на силен сценарий, виртуозни диалози и брилянтни актьори. Всичко това, „Марджин кол” е.
Дотук добре. Обаче на термина „капитализъм” не мога да дам задоволителна дефиниция. Марксовите постановки по въпроса, представляват добросъвестно проведен анализ на икономическата система към средата на 19 век, обаче са лишени ог актуалност към днешна дата. Анализ на съвременния капитализъм дава Алвин Тофлър в „Третата вълна”, която е издадена на български в средата на 90-те.
Някъде съм споменавал всъщност, че изводите на марксистката теория са генетично сбъркани. Със сигурност, капитализма не е политическа категория.
Обаче, колко ефектно звучи – „крахът на капитализма”! Некак внушително е. И стряскащо...
Толко по предварителните обяснения. Сега ще разкажа подробно филма, щото изводите които ще направим, ще бъдат изцяло подпрени на това (ако някой иска да го гледа все пак – ич да не му пука – предварително известния сценарий ще отнеме едва около двайсетина процента от удоволствието).
И тъй, действието се развива в 12 без 5, току преди звъна на погребалните камбани възвестяващи началото на икономическата криза, в неназована финансова компания в Щатите.
Филмът започва със здравословното кръвопускане, което компанията провежда чрез уволняване на определен процент на служителите си. Фашизацията на съвременния корпоративен капитализъм налага това да става публично и за назидание на останалите. Комисията по уволнения влиза като шпиц команда... и сечта започва.
Сред уволнените се оказва и шефът на Отдела за оценка на риска, който точно към този момент работи над нещо, според думите му важно. Преди да напусне сградата, той предава флашката с информация на един от подчинените си, да и хвърли едно око.
Вечерта, докато оцелелите празнуват оцеляването си в близкия бар, пичът решава да хвърли едно око на флашката и ... и тази флашка се оказва Кутията на Пандора. Веднага звъни на прекия си шеф и го вика да види това. Прекият шеф е Пол Бетани и тук прилича на младия Джон Малкович.
Пол Бетани решава, че информацията е достатъчно тревожна (ние зрителите все още не знаем каква е) и решава да извика съответно прекия си шеф. Шефът, брилянтно представен от Кевин Спейси, който към този момент преживява лична драма, тъй като кучката му (не гаджето, а домашния любимец) е неизлечимо болна и трябва да бъде евтаназирана. Кевин Спейси е в ролята на стар уморен корпоративен кон, който все още е достатъчно добър за да не бъде уволнен, но от това „все още” не остава много време.
На свой ред и Спейси намира, че ситуацията е достатъчно тревожна и решава да алармира Голямото началство.
И тъй, цялата дружина се изсипва при Голямото началство, което всъщност е тричленка, състояща се от някакъв пич с излъчване – нещо средно между Били Де Кид и Гордън Геко, Деми Мур (по-секси от всякога) и някакъв индус.
„Fuck me” – казва Били де Кид, когато научава информацията и тук е момента най-после да кажем в какво се състои тя. А тя е, че на базата на математически анализ се установява, че ако цените на финансовите пазари надхвърлят определини нива, следва неминуем и непредотвратим крах.
- А откога сме над тези нива?
- Ми, от около две седмици.
„Fuck me!”
Тук се оказва, че тричленката не е най-голямото началство, което означава, че то трябва да бъде разбудено и сезирано (действието се случва в малките часове на деня).
И тъй, Борда на директорите е събран на пожар и в заседателната зала влиза ... тук станете прави и снемете шапки, защото в залата влиза не кой да е, а Негово Величество Джереми Айрънс – биг босът на компанията.
Вероятно сте се възхищавали на Де Ниро и Пачино, играли ролята на дявола съответно в „Ангелско сърце” и „Адвокат на дявола”. Просто ги забравете. Тук ще видите най-перфидното изпълнение, което може да си представите. При това без дълги нокти и рогца на главата.
Беден е речника ни да опишем брилянтните монолози, жестовете и излъчването на Айрънс, гарнирани с аристократичен английски акцент – това просто трябва да се види! В крайна сметка, той решава да продава, с пълното съзнание, че ще срине пазара, от което ще последва... знаем какво последва. За целта издава директива, най-рано до края на следващия ден всичко да бъде разпродадено, като изисква от всички мениджъри да мобилизират и мотивират служителите си за изпълнението и.
И тук започва драмата. Кевин Спейси протестира срещу това, обладан от морални скрупули. Пол Бетани застава зад него. Назрява нещо като мини бунт или поне мини криза в компанията.
И скивайте сега кво става. Срещат се насаме ( в тоалетната) Джереми Айрънс и Спейси. Последният декларира, че въпреки, че не е съгласен, от лоялност към компанията ще изпълни все пак директивата.
„Това не ми е достатъчно – казва Айрънс – аз искам сам да си убеден, че вършиш правилното.”
Тук ще отворим една скоба. По-начетените от вас са чели „1984” на Оруел. Вероятно си спомнят момента, в който О Браян се опитваше да накара Уинстън да се отрече. Онзи естествено се отрече.
- Не, не пич, тва не ми върши работа. Мойта работа не е да те накарам да се отречеш. Мойта работа е да направя така, че сам да си убеден в това което казваш.
И тъй, тук, за разлика от „1984” не се наложи да се прибегне до тръба с плъх, а до ... да да – точно това – тлъст чек.
Толко по филма. Има още много, ма и без това стана много дълго. Само ще кажем, че филма някак напомня като атмосфера на „Крахът на Третият райх” (поне на мен) – същото усещане за обреченост и тънко промъкваща се паника, завладяваща героите. Там обаче акцента падаше върху „обреченост”, а тук – на „паника”.
А сега ще заострим вниманието на аудиторията върху няколко пункта, които по нашему са в основата на икономическата криза и респективно върху крахът на капитализма.
1. Във филма има една тънко уловима ирония. Става въпрос за това, че парият сред паникьосаните е с годишен доход с шест цифри. Останалите са със седем и осем цифрени доходи. Ако залогът за онези от бункера в Берлин беше животът им, парадоксалното беше, че това им подейства толкова освобождаващо, че в един момент спря да им пука. Тези тук се парализираха от страх, че ще изгубят ... годишните си доходи.
2. В хода на филма се разбира, че повечето от служителите всъщност имат професии, различни от продажбата на акции (на въздух, в крайна сметка). Единият беше архитект, който в прилив на угризения разказа как преди време е проектирал един мост, който е помогнал на хората, спестявайки им време, спестявайки на природата вредни въглеродни емисии от бензина, съкратявайки дотогавашния заобиколен път (сичко това, изчислено по минути) – демек, в битието си на архитект е допринесъл с нещо.
Друг се оказа, че е въсщност авиоинжинер по образование.
-А защо не работиш като такъв – попита го Джереми Айрънс.
-Защото тук плащате несравнимо повече.
Демек, икономика, в която продавачите на въздух получават повече от архитекти и авиоинженери е обречена на неминуем крах рано или късно.
3. И последно – във филма, никой, всъщност не е наясно какво точно се случва. Т.е. в Титаника на съвремнния капитализъм, всъщност няма спасителни лодки и план за спасяване. Титаника на съвременния капитализъм не е калкулирал наличието на айсберг. Въпреки че знае, че айсбергът съществува. А при сблъсъка с него започват импровизациите. И се действа на принципа проба-грешка.
На истинския Титаник, всъщност са съществували лодки. Обаче са били недостатъчни и в тях са се натоварили пътниците от луксозната класа. Онези от трюмовете са били оставени да се издавят. И това е станало, не щото капитанът на Титаник е бил кофти копеле, а щото не е имал план за спасяване. А малкото лодки са били разположени на горната палуба. Демек, за ония отдолу е било трудно да се докопат до тях.
