Знам наизуст, до последния ред всичките им песни. От захаросаната, втръснала от кавъра на Дичето „Две следи”, та до меганеизвестната „Зад вратата”. Заради тях сложих адаптор на прашасващата от дълго време в ъгъла на стаята „доста стара, олющена китара” и първото нещо на което се научих беше рифа на „Вкусът на времето”. А когато след това, с още трима квартални калпазанина направихме група, по подобие на тях се кръстихме на име, завършващо с окончание на „...ите”.
...
В магазина, в който работех си, говорехме за нещо си там с възрастна английска лейди, когато по радиото се чуха първите акорди на Honky Tonk Women на Rolling Stones.
Ще кажем в скоби, че шефката на магазина, много държеше музикалното звучене да бъде от типа „асансьорна музика”, но когато тя отсъстваше, с моя приятел Сотирис (за когото съм споменавал и преди) веднага врътвахме копчето на някоя рок-станция.
Английската лейди грейна и запя заедно с Мик Джагър.
„Are you a Rolling Stones fan?” – учудено повдигнах вежди аз.
„O yees.” – с блеснал поглед, който смъкна поне двайсе години от възрастта и, ми отвърна тя.
Бре, рекох си аз, че тази дама, като притурим и коефициента на подмладяване, характерен за поданиците на нормални държави, би трябвало да е раждана горе-долу по времето, когато Гьоринг е бомбардирал Ковънтри, демек - на годините на майка ми, чиито музикални вкусове не стигнаха по-далеч от Мирей Матио и Демис Русос.
После се, замислих и установих, че когато Джагър и Джоунс са основали Стоунс, дамата ще да е била младо , апетитно парче – демек – това си е баш нейната музика.
...
Не съм сигурен, дали точно аз трябва да пиша епитаф за Петър Гюзелев (не ща и да звучи като епитаф, всъщност). Това, би било редно да направи някой, който е връстник на Щурците. Понеже нямах идея да пиша дълго, а знам, че поне няколко от пишещите тук са от това поколение, отворих блога да погледна и да се закача с няколоко думи към някой пост и открих...нищо... т.е. открих обичайното мегабезсмислено, скучно дърдолене от типа „защо не трябва да гласуваме за Бойко” или обратното беше...
И ми стана тъжно. Не само за готиния човек, но и за други неща. Замислих се,за какво са се борили, какви филми са гледали, кои книги са чели, каква музика са слушали хората от това поколение у наше село(имам предвид поколението, раждано от края на войната докъм началото на шейсетте). Не в смисъла на музиката като забавление, а като изразно средство за принадлежност, като израз на някаква житейска философия, като начин да заявиш себе си. И не можах да си отговоря на въпроса.
Това поколение, сякаш от детската си възраст направо е скочило в зрелостта, като е пропуснало тинейджърството (за разлика от мойто поколение, което продължава да кара едно безкрайно тинейджърство). Не, че това поколение (което е било в около и надтинейджърска възраст през шейсетте) не ражда свои легенди. Има – харизматичния Гунди, гламурния Емил Димитров, европейски изглеждащия Апостол Карамитев. Ако щете и Стефан Данаилов, който ако беше французин щеше да е звезда от ранга на Ален Делон. Но толкова... Твърде малко, за поколение, чиито герои оттатък са братя Кенеди, Фидел Кастро,четиримата Бийтълс, Джими Хендрикс, Джим Морисън, Кен Киси, Алън Гинзбърг, Нийл Армстронг... и това е само малка част – има още десетки други...
Защото бай Тошо с каскета не е Че Гевара с баретата, Недялко Йорданов и Лили Иванова не са Боб Дилън и Джанис Джоплин, Беларуската гара и песента от „Щит и меч” не са Stairway to heaven и Smoke on the water, а доброволните отрядници не са Хелс Ейнджълс.
Ако трябва да се изразим метафорично, ще кажем, че в зряла възраст, това поколение най-после откри за себе си фундаменталния въпрос, с който да се индентифицира и заяви. И той беше в дилемата „Да го има или да го няма Паметника на Съветската Армия”. Това поколение се скупчи на две отделни тумби от двата края на паметника (повтарям, метафорично казано) и се задюдюка взаимно. В естетическо отношение, спорът се свеждаше до това, че едните харесваха пушката „Шпагин”, а другата не харесваше будьоновките. И когато, една сутрин паметника осъмна весело нашарен от някакви хлапета, а изпод цветовете му се разпознаваха Батман и Робин, двете тумби дружно се обединиха и почистиха паметника. Защото едните си го харесваха в сивата му стърчащост на тачанки и войнишки кепета, а другите не го искаха шарен, а сринат...
...
Част от това поколение бяха Щурците, които бяха част от тези, които не искаха да блеят в стадото. Ако сте гледали в събота филма за тях (току преди Левски и ЦСКА), вероятно ви е направило впечатление, че на кадрите (предимно от по-стари концерти) в които дават публиката, хората си седят по столовете и кротко припяват. Сигурно си казвате – къв рокконцерт е тва ебати. Така си беше. Щото, а си станал и си задрусал глава в такт – мигом за яката те хващаше някой ушев (или някой доброволен отрядник, който както казахме по-горе не беше Хелс Ейнджъл) и изфърчаш от залата. На един концерт в читалище „Светлина” така изгониха един пич, който си позволи върховната дързост да стане прав и да хвърли цвете към сцената.
Верно е, че в Универсиада и Христо Ботев беше друго – там имаше това, което днес наричаме фен зона и в мелето можеше да друсаш глава, да вдигаш за поздрав ръка с вдигнати показалец и малък пръст или показалец и среден пръст (кой както предпочита – имаше и от двата варианта).
Тук пак ще се отклоня малко (за кой ли път) и ще кажа защо според мен точно Щурците оцеляха, за разлика например от всепризнато по-добрите музиканти от Сребърни гривни или Викингите с фамозния Вили Квалджиев за вокал (и този талантлив пич, както и Гошо Минчев си замина от този свят мъжкарски и достойно, без суетен хленч и тупурдията, която съпъстваше неизбежния път към отвъдното на някои други-да не казвам имена).
Та според мен, Щурците оцеляха единствено благодарение на Кирил Маричков, който беше потомък на стар софийски род. През шейсетте години, започва една странна колаборация между потомците на старите софийски родове и отрочетата на победилата работническо-селска класа (комунистическият бейбибум настъпва в началото на петдесетте години, когато шумкарите вече са се утвърдили на власт и преминават към създаването на поколение), които по това време са в около тинейджърска възраст. Ползата за двете страни е взаимна – едните се снабдяват от другите с плочи и всякаква информация за случващото се на Запад ( и нека си го кажем направо –меркантилно, търсят начин чрез тези контакти да се реализират чисто житейски), а другите са изкушени да добавят щипка аристократизъм към плебейския си произход (не липсват дори и твърде странни на пръв поглед бракове между представителите на едните и другите). Ситуацията напомня времето на залеза на Римската империя, когато патрициите, за да оцелеят, доброволно предават властта на варварски князе, а те, от своя страна женят наследниците си за потомствени принцеси. Няма да се спирам по-подробно, но фактите са твърде изобилни, за да бъде пребрегнато наличието на тенденция.
...
Защо точно харесвахме Щурците? Може би, защото ФСБ звучаха твърде елитарно, Сигнал, въпреки че ги харесвам, не съм им фен, а Диана Експрес (много качествена група, впрочем) беше по-скоро някакъв персонален проект на Митко Щерев, отколкото рок група. А, може би просто щото бяха готини.
За нас, концертите им бяха едновременно на Ей си Ди си, Айрън Мейдън и Джудас Приест – на които не ни беше позволено да присъстваме. Ако се заслушате внимателно в рифа Вкусът на времето, ще установите, ще откриете пряката му повлияност на откриващия риф на Hell’s Bells.
От всички щурци най-много харесвахме Пеци Гюзелев. Не знам точно защо. Може би защото Маричков изглеждаше прекалено солидно, Валди Тотев-прекалено интелектуално, а Жоро Марков беше постоянно скрит зад каси, чинели и фусове. Или може би защото, като всички на тази трогателно наивна възраст си падахме по „тоя който реализира”. Пеци окончателно стана нашия човек, когато в едно интервю за списание „Младеж” прочетохме, че харесва Ван Хален (кой знае как, това се беше промъкнало през цензурата-такива неща не беше позволено да се казват).
На концерти, винаги стоеше вдясно на харизматичния фронтмен Маричков и сякаш вглъбен в себе си, изолиран от шумотевицата свиреше на неизменната си ъглеста китара, без излишни движения и без агресивна атрактивност.
...чак сега си давам сметка, че на концертите, ние всъщност следяхме с поглед не фронтменът Маричков, а Пеци...
...
Тук спрях и загризан от подозрения прочетох всичко написано дотук. И да – съмненията ми се потвърдиха. Заплеснат с обичайното си дърдорене, всъщност не съм написал нищо от това, което исках.
А исках да напиша колко много го харесвам, колко важна част от живота ми е музиката им, колко симпатични и едновременно незаобиколими са хората, които не си пробиват път напред с лакти, а с чест, достойнство и твърдост следват пътя си...
...и че никак няма да ми липсва, защото когато чуя Щурците, аз пея заедно с тях.
На добър път, приятелю!
Лека му пръст!
29.04.2013 21:07
За браковете не си прав - всяка прослойка се намираше и се женеха помежду си. Дъщеря на "кулак" и син на убит народен представител...
Дъщеря на "царски" чиновник и син на "кулаци"...
Дъщеря на съден след 9-ти търговец и напиращ към забогатяване инакомислещ студент...
Проследила съм всички бракове на близки около мен и само в 1-2 случая има това, за което говориш...
Обществото е било разделено на касти. Такива имаше дори по мое време - децата на управленците също бяха каста и също сключваха "кастови" бракове...
Пеци... Помня го в края на 60-те... на един концерт се появи с брада и събра възмущението на правоверните : ))... Телевизионните оператори се видяха вчудо и го даваха само отдалече, като точица, да не се вижда емблемата на "другостта" му...
Лек му път Натам!
29.04.2013 22:04
С чиста душа и голям китарист!
Поклон!
Помня един концерт в читалище "Развитие"(Враца) на който представяха албума 20 век. В кулминацията станах на стола,съблякох си фанелката и почнах да я въртя в еуфория -груба грешка. Бях изхвърлен като парцал навън. Добре ,че знаех едни тайни входове ,та се добрах до гърба на сцената където изслушах края на концерта. Беше си емоция.
Харесваше ми да си говорим с тях след концертите особенно с Маричков и с Гюзелев, защото имаха някакво си тяхно излъчване.
Разбира се тогава съм бил момче.
Днес малко съжалявам за това че след промените Пеци се увлече по протестанството, но такъв е живота...дано Бог му прости тези неща!
Ако за нас, такива като него бяха утеха и опора в онези години, то дано Господ му го зачете това като заслуги. За мен поне беше!
