В следните две истории има най-малко две (или най-много – не съм съвсем сигурен) общи неща. И двете са (коя повече, коя по-малко) поразкрасени. За цвет.
Сто години в Тибет
Навремето, когато не бачках това, което бачкам сега, имах клиент, с когото покрай стечение на обстоятелствата в известен период от време се виждахме често. Та освен за работа, отвреме-навреме си говорехме за мачове, книги, филми, такива неща. И даже веднъж, не помня как, стана въпрос за Тибет.
Моя познат ходил там преди време, показа ми човека снимки – той на фона на живописни пагоди, необятни планини и кози пътеки и ми разказа следната любопитна история.
Излязъл една сутрин да се поразходи с жена си из Хималаите, а срещу тях по пътечката се задал странник – вехто облечен, загорял от слънцето, леко брадясал. На рамото му висяла торбичка, а в ръката държал тояжка. Странникът мило се усмихнал, кимнали си, разминали се и всеки продължил пътя си. На моя човек обаче нещо му прищракало в главата.
- Абе, жена – рекъл той – къде съм го виждал този човек?
Къде пък да го виждал? Жена му се впуснала в дълги обяснения за дежа вю, прераждания, минали животи и т.н., все пак били не къде да е, а в Тибет.
Моя познат обаче – човек-материалист не давал ухо на тези работи.
- Аз - каза ми той – съм добър физиономист и бях сигурен, че съм го виждал някъде.
Цяла сутрин си блъскал главата. Ровел се из дебрите на паметта си, разхождал спомените си по софийските улици, завирал ги в офиси, учреждения и канцеларии, даже в детството си се върнал, сравнявайки променени от времето черти на лицето. Не и не.
А, накрая му светнало. Сетил се!
Странникът с торбичката и тояжката бил...
- ...Далай Лама – прекъсвате ме вие.
Не бе.
- ...е, Коцето-Калки тогава – нетърпеливо се обаждате отново.
Пак не.
...бил Ричард Гиър.
- А защо историята се казва „Сто години в Тибет”? – питате.
Ми, отде да знам. А що не?
„Арбитраж”
„...къде е драмата, кажете..”
Никола Вапцаров „Кино”
Защо филмът „Арбитраж” се казва „Арбитраж”, аз така и не разбрах. Гледах, връшах, търсех... не ми стана ясно. Обаче между разказаната по-горе история (както разбрахте, тя също няма нищо общо със заглавието) и филма, връзката е, че и в двете участва Ричард Гиър.
Без излишни уводи, направо започваме да разказваме филма.
Ричард Гиър е мегауспешен бизнесмен. Ама толкова мегауспешен, че корицата на „Форбс” се е превърнала като огледало за него. Кога погледне там и вижда себе си. Ричард, обаче не е суетен и вместо всеки път да казва на списанието „Огледалце, огледалце...”, хвърля поредния брой в коша за боклук.
Ричард има многобройна челяд и след едно интервю по NBC се прибира в къщи да вечеря с нея. А точно пък тая вечер, на всичкото отгоре има и рожден ден – закръгля шейсетака.
И влиза начи, Ричард във вестибюлчето си (просторно като фоайето на „Шератон”), закача сетрето си на закачалката, изкачва се по стълбите (подобни на тези от „Отнесени от вихъра”) и влиза в кухнята. Пардон, в трапезарията.
А, там се е събрала радостна тълпа - любяща съпруга, образовани деца и палави внуци.
Чорбаджи Марко (пардон, чорбаджи Ричард) сяда на трапезата, разчупва погачата (пардон, тортата) и ...
...с блага усмивка започва да гълчи своите:
- Димитре, смести си мотовилите! Кога идеш на полето-там се протягай!
Е, вие пък сега .
Не казва така разбира се, а деликатно намеква на дъщеря си, че е време да го удостои с още някой внук. Она обаче е бизнесдама в предприятието и след вечеря го дърпа в съседната одая да сравняват там количествените анализи на фирмата (каквото и по дяволите да означава това).
Ричард сипва за двамата по едно дванайсетгодишно отлежало („По-добре да пият в къщи, отколкото в кръчмата!”).
- Пийте, бре маскари! – с умиление отронват устните Гиърови.
Е, пак ме прекъсвате.
Не казва така, а надява на носа си очила със златни рамки и мълчаливо вперва поглед в количествените анализи на фирмата (каквото и по дяволите...).
А като свършват с прегледа на количествените анализи на фирмата (каквото и по...), отива във вестибюла и пак надява сетрето.
- Къде – пита го жена му (забравих да ви кажа, че чорбаджи Марковица се играе от Сюзан Сарандън).
Е, как къде – в офиса разбира се. Бизнесмените орат ден и нощ полето на икономическия растеж през всички сезони на годината. За разлика от събратята си селяни, които го правят само през лятото, а през останалото време се търкалят на печката, плюскайки самогон с мариновани гъби от бидон (ех, че готина рима!).
И тъй, Ричард отива в ... ее, айде де, не бъдете толкова наивни – отива, естествено при любовницата си – млада френска художничка, която пуши цигари и шмърка кока.
А, тя е приготвила за юбиляра една... не, бе хора, не магистралка. Торта.
На Ричард, обаче тая вечер му е байгън от торти и я отърколва в спалнята (художничката, не тортата).
Дотук добре, ама след малко разбираме, че в бизнеса не всичко е наред. В баланса на компанията зее дупка от... абе нищо работа-некви си 400 милиончета.
За да запуши теча, Ричард си е позволил една шмекерия - взел е заем от някакъв лихвар. Не от мафията. От честен човек-бизнесмен като него. Нашия човек обаче е попресрочил с връщането на борча, а честния човек си иска парите обратно.
И отива Ричард на среща в офиса на лихваря, ръка да му цалува-нова отсрочка да крънка.
А, там една секретарка... един арийски профил, широки рамене на плувкиня, задник, яки крака, ама не като дорийски колони, а сякаш правени на струг. Два метра висока. Прелест! (без ташак-страшна пичка). До нея Ричард ситнеше като питомец до гувернантката си германка. Се бях чувал за бизнес-трикове за мачкане на другия преговарящ-от рода на тоя, да му направиш стола по-нисък от твоя, ама тоя номер не го знаех.
Аферим му на лихваря!
Та влиза Ричард при него – така и така бащице, молим те... А лихваря – йок.
А, сега де. Облаци надвисват над милия семеен пасторал.
На онова копеле сценариста, обаче мъките Ричардови се струват недостатъчни и той решава да му създаде допълнителни ядове.
Една нощ, Ричард се изсулва от семейната постеля и отива при художничката. Она, обаче точно тая вечер е нещо кисела (от коката ли, от що ли) и му спретва скандалец. Той я утешава и предлага да отскочат до вилата – имал Ричард парцелче – е оттатък околовръстното, боднал бил в двора неколко лехички краставички, лучец... доматки-неколко колеца. Ходел там да покопае за отмора, през свободното си от хеджиране на ценни книжа време - ем се пораздвижвал, ем пресен зеленчучец отвреме-навреме носел в къщи – да замезва отлежалото.
Речено-сторено, палят те Москвича, пардон Мерцедеса и газ.
Тук сега, резонно би трябвало да запитате сценариста:
- А, кога спи тоя Ричард, бе - през деня сключва суапови сделки, а през нощта рендосва художничката? Кога аджеба?
Помислил е човека и за това - ето кога.
Докато шпореше Мерцедеса, нашия човек заспа...
- ...и след като дремна на волана няколко минути, паркира пред вилата, набързо поля доматето и припряно гътна художничката в плевнята.
Е не е така, де – казах ви вече, че се задават неприятности.
...заспа на волана и се наджаса у мантинелата.
Така, художничката излезе от уравнението.
Обаче, в него влезе оня пичага Тим Рот-тук в ролята на криминален инспектор, който без много да се мотае, хукна по петите на Ричард, защото той избяга от местопрестъплението и със сцепена глава и пукнати ребра, докрета някак до вкъщи и се мушна, ни лук ял, ни лук мирисъл, право в семейното ложе до дебелото дупе на жена си. Она сънено смотолеви нещо – къде бил, що бил, а той и отговори, че...
- ...да, да. Бил в офиса, знаеме вече.
Нищо не знаете вие.
Каза и че ходил да яде сладолед. Заклевам се – така и каза.
Не съдете прекалено строго нашия герой за малодушното му бягство от местопрестъплението (той първо се увери, че художничката е наистина мортус), защото, както мъдро се изразяваше един приятел – умрелия си е умрел, а на живия му се... живее (поради вродената си изтънченост, си позволих да перефразирам втората част на сентенцията, защото той всъщност казваше „...а, на живия му се ебе.”). Както и да е.
И така, достигаме до кулминацонната точка.
Дъщерята на Ричард разбира за бизнес шмекериите на баща си. В откровен разговор, на пейка в Сентръл парк, старата лисица си признава как е запушил дупката в баланса, но я утешава, че така и така ще продаде компанията, ще се разплати с лихваря и... пито-платено. После (все ще е останало някое милионче) ще се оттегли и ще иде да си лови рибка на вилата.
Акцентите в тази сцена са виртуозно поставени. Ричард седи и мънка на пейката, а над него кат същи русокос ангел, целият в бяло се е надвесила щерката и му се кара.
- А, ако ме разпитат от комисията? – ангелът е на ръба на нервна криза и гласът и трепери.
- Няма да те разпитват – успокоява я Ричард.
(„Кой ше те разпитва па тебе, ма? Коя си ти?” – не се сдържам аз и се включвам в диалога, репликирайки от диванчето в хола.)
- Аз съм главен инвеститор на компанията – отговаря ми ангелът.
(„Буахахаха... да, бе да” – обаждам се от диванчето.)
Ричард разочаровано клати глава и се чуди – на кого ли се е метнала, толкова глупава?
- Е, добре де... ама ако все пак... искаш от мен да излъжа ли?
(„Ми излъжи, кво толкова.”)
Ричард продължава да мълчи и да клати глава.
- Знаеш ли какво може да се случи тогава с мен?
Това вече е кулминацията, невинната мома се дави в сълзи, а Ричард е навел виновно глава. Дори закоравял циник като мен млъква, защото усеща, че работите наистина са сериозни, а през главата ми започват да се въртят разни неща – все от лоши, по-лоши.
- Знаеш ли, – гласът на девойката се извисява драматично – че дори МОГАТ ДА ОТНЕМАТ ЛИЦЕНЗЪТ МИ ЗА БРОКЕР!
Леле, ебаси майката! Се си го представях страшно, ама чак пък толкова... И понеже на екрана мълчат в безизходица, решавам да помогна с нещо...
(„Предложи им – плахо се обаждам – вместо да ти отнемат лиценза, да ти ампутират долните крайници. Щото, то... без лиценз – тва живот ли е?”)
Писна ми да се лигавя, затова ви оставям да си догледате сами. Понеже съм пич, ви спестих равръзката.
Филмът, всъщност е поносим, разбира се в рамките на посредствеността на жанра.
Но... „Богатите също плачат”... Не на мен тия. Те никога не плачат.
една девойка ме отряза
да не влизам в диалог с нея
щото (цитирам) "предпочитам да водя монолози със себеподобните си"
аз като по прост човек, който се подгрява и разгръща в диалог
се позачудих
казах си, ебати колко е хай
четейки те обаче, разбирам какво е имала предвид
дерзай и радвай публиката
:)
една девойка ме отряза
да не влизам в диалог с нея
щото (цитирам) "предпочитам да водя монолози със себеподобните си"
аз като по прост човек, който се подгрява и разгръща в диалог
се позачудих
казах си, ебати колко е хай
четейки те обаче, разбирам какво е имала предвид
дерзай и радвай публиката
:)
"Предпочитам да водя монолози със себеподобните си" е ебати яката мисъл.
Колко интересно - понякога човек си мисли, че казва нещо много умно (или поне ефектно), а всъщност казва глупост.
Понякога обаче, дори тази глупост може да бъде натоварена със смисъл (както при твойта девойка).
Това е очарователно.
Само циганите изкарват нещата докрай.
