Walk the line е филм за Джони Кеш.
Ако очаквате да се различава по нещо от филмите базирани върху живота на кой да е рокмузикант, ще останете разочаровани.
Филмът се придържа към клишето на жанра – героят започва да пее, следва главоломен успех, забърква се със секс, алкохол и наркотици. А после... или се избавя от тях или съвсем затъва.
В Walk the line открих за себе си най малко две неща – първото е кънтрито (на което не обръщах внимание досега), а второто е изключителния талант на Хоакин Финикс.
Кънтрито е простичка музика, създавана без претенции да е изкуство. Тя се ражда по следния начин.
Докато Джони (не Кеш, а един хипотетичен Джони) люлее босите си крака от капрата на каруцата, опъва струните на банджото. Мелодията следва ритъма на конските копита, допълнен от монотoнното скърцане на колелата на каруцата. Текстовете са простички, защото Джони е неграмотен и не умее да се изразява метафорично. В тях се разказва за Мери или за лоши момчета.
Лошите момчета-лирически герои в кънтрито са различни от лошите момчета-лирически герои в рапа. Тези последните оправдават лошотията си с обществото, в което живеят. Първите нито търсят оправдание, нито се обясняват – те са лоши, просто защото са лоши. Господ ги е направил такива. А, кои са те, че да оспорват. Затова просто следват пътя си...
...и вместо да обяснявам подробно, ще разкажа една история, за да разберете за какво какво се пее там.
В пицарията беше назначен нов супервайзър – гъркът Елиас. Той е на мойта възраст, има три деца и е живял къде ли не (има шофьорска книжка, издадена в Конго), а последните няколко години – в Лос Анжелос. И понеже е пич и си имам приказка с него му препоръчах филма. И така стана въпрос за кънтрито.
Оказа се, че в ресторанта, където бачкал Елиас, редовен клиент е била Доли Партън – чувал ли си я – попита ме той. Има си хас да не съм чувал за Доли Партън с големите цици.
- Естествени – натъртено добави той.
Доли Партън била истинска лейди и по неговите думи притежавала вродена царственост (royalty – каза той). Едновременно с това била много спонтанна и симпатична.
А после Елиас ми разказа историята, която имах предвид по-горе.
Един ден, в ресторанта назначили за барман един българин. Той бързо станал симпатичен на целия персонал, понеже бил френдли, а освен това сипвал безплатно алкохол на персонала. Обаче, кой знае защо нещо с работата не му вървяло – поръчвали му водка, той сипвал текила, такива работи. Изтраяли го някак хората три месеца, след което учтиво му посочили вратата. Даже му помогнали с добри референции за да си намери по-лесно работа.
А нашенецът си намерил работа не къде да е, а в Лас Вегас. И тъкмо когато забравили за него, една вечер, той цъфнал в ресторанта, стискайки под мишница дебел албум с червена кожена подвързия и думите:
- Помагайте, че съм го закъсал – мафията е по петите ми!
Ма каква мафия, ма защо, ма как да ти помогнем – попитали го.
Ето как – отговорил онзи – продавам това евтино - за 10 000 долара (ten thousand bugs – каза Елиас) и отворил албума, който дотогава стискал под мишница.
И тогава, косите им се изправили – нашенецът бил задигнал книгата за гости на хотела, където работел – вътре имало снимки с оригинални автографи на Синатра, Майлс Дейвис, Елвис и когото още се сетите.
Тази история е готов текст за кънтри.
Днес, кънтрито е „индустрия за милиарди” (това е клише, защото „шоубизнесът” не може да е „индустрия”), но то в някакъв смисъл е фейк, защото Джони отдавна е стигнал океана, вече не е бос, изплаща ипотека върху къщата си, а вместо на каруца се вози на Тойота.
Кънтрито е музиката на белите. Музиката на черните е блусът. Ритъмът на блуса е бавен, защото следва ритъма на брането на памук.
От бракът между музиката на белите и музиката на черните се ражда Негово Величество Рокендролът.
Историята на Джони Кеш (според филма) е приблизително следната.
Джони се ражда в семейството на бедни фермери в затънтения американски юг (Тенеси), а когато става на 18 отива войник в Германия (сещате ли се за Елвис?).
Там си купува първата китара и плахо съчинява една-две песнички. Когато Джони се връща, понеже нищо друго не му идва наум се оженва за Мери. Отиват да живеят в Мемфис (!), ражда им се дете, а Джони нарамва куфарите и тръгва да продава домашни потреби от врата на врата. За нещастие или за щастие бизнесът хич не върви, жената му пили в къщи, а той все по-често срамежливо наднича в звукозаписното студио на Сам Филипс, от което излизат намаани пичове с китари.
Най-нарая, заедно с две аверчета се престрашава да влезе в студиото, където изпълняват някакъв втръснал госпъл. Естествено, Сам ги отрязва и тук Джони залага всичко на една карта – престрашава се да му изпее една от песничките, които е съчинил в Германия и която всъщност никой досега не е чувал.
А, сега за Хоакин Финикс като Джони Кеш.
Има филми-животоописания, в които актьорът така майсторски влиза под кожата на героя, че в един момент започваш да го възприемаш като самия него.
Такъв филм, например е Доорс.
Хоакин Финикс не прави така. Той прави нещо повече.
Придържайки се към безпристрастната фактология на събитията, Финикс започва да играе собствена игра и така пред нас постепенно добива плътност, силуета на един плах, не особено интелигентен, не особено привлекателен, упорит, стеснителен... бе нека си го кажем направо – недодялан сляндур, на който обаче много му се пее, но някак хем го е страх, хем го е срам. И всичко това ни е предадено без много думи (освен изброеното, героят е и не особено приказлив).
Ще обясня още по-точно какво имам предвид.
Потърсих малко инфо за мейкинга на филма и се натъкнах на следният прелюбопитен факт – оказа се, че песните във филма се изпълняват от самия Хоакин. И понеже гласът на Джони Кеш е много специфично нисък, на Финикс му трябвали шест месеца уроци по пеене!
Резултатът, обаче е повече от впечатляващ – песните хем са верни с оригинала, хем някак имат и собствен живот.
Същата е и играта на Хоакин Финикс – той хем е Джони Кеш, хем не е.
Питайте сега, дали получава Оскар. Не получава.
Филмовата академия има много здраве от мен.
...
Толкова за филмът. Но понеже идеята ни не е да правим ревю, в следващият пост (тук се пооляхме в обема) ще си позволим да пофилософстваме върху следните въпроси.
Има ли предопределеност на съдбата?
Доколко сме в състояние да я управляваме?
Кое ни пречи да бъдем това, което бихме искали да бъдем?
Каква е разликата между нас и... Джони Кеш например.
По същество това са въпросите за смисъла на живота, за изборите и препятствията (за което ви надувам главите от известно време).
Ако тези въпроси ви звучат като теми от религиозна проповед, знайте, че това не е случайно – истинският Джони Кеш е бил фанатично религиозен.
Макар че във филма почти не става въпрос за това...
И изобщо - благодаря за блога ти, едно от малкото места, където надничам тук.
А Джони Кеш си е велик и никак не е случаен. Там, в Юга са много омешани кръвно. Та има пеещи и свирещи братовчеди като Джери Ли Луис и Джими Суагърт. Госпелът е оформил и Елвис и изобщо - Алилуйа! ;)
Не спирай да споделяш!
Всъщност, единствено мелодията на Walk the line ми се стори позната - явно съм я чувал без да знам, че е негова.
Контактите ми с кънтрито са били единствено чрез едно шоу, което пуснаха по Бенетето в края на соца - Диамантената ръка и филма с Уили Нелсън Шоу на колела.
Югът - да - там точно е мястото, където се случва пресечната точка между музиката на белите и музиката на черните. Та рокендролът неслучайно излиза оттам.
Впрочем в американския рок, влиянието на кънтрито е много ясно различимо - като почнеш от Доорс, минеш през Алис Купър, продължиш към Аеросмит, дори Гънс'н Роузес, та стигнеш до Пърл Джем.
Между другото, Елиас ми каза, че Доли Партън имала 5 сестри (същите като нея), към 5 000 песни и оставяла към 40 % бакшиш върху сметката :))
Филма и сега беше на косъм да не го гледам.
Не ми се прежалваха два часа зяпайки клишета на тема "Животът на едикойси".
Киното вече не струва. Рядко попадам на нещо интересно и затова към всичко подхождам подозрително и резервирано (може и да си говоря така, щот съм остарял:))
Което пък си има хубавите страни. Сега вместо да се забавлявам гледайки, копая да търся некви скрити смисли и послания.
Ако няма смисъл - измислям си го. Пак се забавлявам.
И ако позволиш да те поправя - в сцената не подаваше фъстъче, а хапченце:))
А за хапченцата/фъстъци - хм, аз малко съм кьорава, истина е, ама и тези от IMDb и те са кьорави, oпределено :)
http://www.imdb.com/title/tt0358273/quotes
June Carter: [Sees John eating peanuts] Can I have one?
Johnny Cash: Yeah.
[Takes a peanut out of the bag and holds it above June's mouth]
Johnny Cash: Open your mouth...
June Carter: [June opens her mouth, but John snatches it away and eats it]
June Carter: John!
Johnny Cash: I'm sorry, I'm sorry... here.
[Takes another peanut out of the bag and holds it over June's mouth]
Johnny Cash: Open your mouth... Open your mouth...
June Carter: No... I don't trust you...
Johnny Cash: Oh, June don't say that...
June Carter: I don't...
Johnny Cash: Yes, you do... now open your mouth...
June Carter: [June opens her mouth, but John snatches away the peanut from her again]
June Carter: [Playfully hits John] John, you are a mean man! You're a mean man, and I knew it... I knew it all along...
