Идеята беше, това писание да се появи след първата част, в която, на основата на „Марджин кол” се прави анализ на причините, довели до икономическата катастрофа на „капитализма”.
Тук ще разгледаме катастрофата на политическата надстройка (според марксизма, базата беше икономиката, а политическото устройство надстройката... или беше обратното...се едно) на основата на „Линкълн”, който безуспешно се сбори за няколко Оскара.
Както казах преди, капитализмът не е политическа категория (не е и икономическа, според мен), а просто ефектен етикет. Терминът „демокрация”, не е иманентно присъщ на капитализма (както доста невежо смятат някои), поради простата причина, че е съществувал (като начин на управление), далеч преди да съществува, това което днес приемаме за капитализъм.
Всъщност, според класификацията на Платон , съществуват три форми на управление на обществото – демокрация, тирания и олигархия. В съвременния свят никоя от трите не съществува в чист вид, а в комбинация с превес на една или друга.
Няколко думи за филма. Филма е по-скоро някакво игрално документари, отколкото изкуство. Това, впрочем е характерно за филмите на Спилбърг, който е изключителен майстор-занаятчия и ловък манипулатор, но чиято артистична креативност клони почти към нулата. Извън добросъвестното и реалистично излагане на историческите факти, си струва да се види виртуозната игра на Даниел Дей Луис в ролята на Линкълн.
Действието се развива в един сравнително къс период от края на Гражданската война, точно по времето, когато е приета поправката за премахване на робството. Белият дом, в който основно се развива действието, прилича на селски хан, в който се разхождат войници, играят деца, брадати конгресмени димят с пури, а президента взема исторически решения, изпружил се по чорапи в овалния кабинет или слуша сводката за военните действия, пиейки чай и загърнат с одеяло.
За Гражданската война в Щатите битува една заблуда, че избухва поради причината, че Северът желае премахването на робството, а Югът държи то да се запази. Истината е следната.
Югът всъщност възстава, понеже новоизбраният президент Линкълн е радетел за засилването на правомощията на централната власт за сметка на тези на отделните щати (Югът в прав текст го обвинява, че се стреми към диктатура и нарушаване на Конституцията). Премахването на робството е само едно от последствията, които биха могли да настъпят от това.
Тук му е мястото да кажем няколко думи за американската конституция, която и до днес е ненадминат шедьовър на конституционната мисъл. Тя е с обем едва няколко странички и принципът на приложението и е, че всичко, което не е забранено от нея е разрешено. И понеже, там почти нищо не е забранено тук излиза нуждата от тълкуване на смисъла на конституцията, т.е. спазването на това което се нарича на юридически език -„духът на закона”. А, за целта се използват два документа – ако първият от тях – Декларацията за независимостта, съставена от Джеферсън си е чисто политически документ, то вторият – Common Sence от Томас Пейн си е чиста проба литература. На български заглавието на това политическо есе е популярно като „Чистият разум”, който превод е свобден и според мен неточен. Правилното би било да се преведе буквално – „Общественото чувство”, което понашему отговоря на смисълът/духът на есето. Но както и да е. Основното е, че Конституцията не е суспендирана по време на войната (както би направил другаря Ленин например, ако въобще си направи труда да и обърне внимание), а всяко решение на президента, подлежи на одобрение от Върховния съд.
В тази връзка, пред министрите си, Линкълн провежда един забележителен монолог, забележителен с това, как обосновава отделните си решения. Ще го преразкажа, защото е пример за спазване на законови процедури.
„Когато започнах войната – казва Линкълн – аз използвах правомощието си, дадено ми по време на война, да мога да конфискувам собствеността на воюващата държава, за да дам свобода на негрите, използвайки постановката в закона, която считаше робите за вещи. Но „конфискувайки” робите-вещи аз стъпих на хлъзгаво, защото ние не признаваме Югът за отделна държава. Поради това, приех че конфискувам собствеността на бунтовници. Това решение, което макар и да не беше особено законно, поне не беше откровено противозаконно, успя да мине пред Върховния съд като временна мярка. Обаче с приключването на войната, тази временна мярка ще бъде отменена (от Съда).”
Което всъщност обосновава нуждата от приемане на поправка в Конституцията за премахване на робството. И това не е първопричината всъщност – а тя е, че макар и изрично да не е забранено от Конституцията, робството противоречи на „духът на Конституцията”.
Но понеже избързахме, нека се върнем на причините за избухването на войната – а те са двете противоположни концепции – Линкълн е за ограничена независимост на отделните щати, които са длъжни да се съобразяват в определени рамки с волята на централната власт (това на конституционен език се нарича федерализъм), а южняците са за пълна самостоятелност при вземане на решения от отделните щати и ненамеса на централната власт в работите им (това се нарича конфедерация).
И тъй, несъгласни с концепцията на Линкълн, считайки (вероятно с известно основание), че тя нарушава духа на Конституцията, няколко щата се отделят в Конфедерация и избират свой президент (нещо като алтернативния Синод у нас). Войната започва.
В началото, войските на Юга (не на последно място защото имат кауза – защита на свободата си, а Северът защитава единствено статуквото) взимат превес, но постепенно става ясно, че нямат ресурс да водят воюват дълго. Така, в последвалата война на изтощение, става ясно, че Северът ще спечели неизбежна победа.
И тогава Линкълн взема решение да прокара в Конгреса поправката за премахване на робството.
Той обаче е изправен пред два почти непреодолими проблема. Първият е, че няма мнозинство за прокарването на това решение, а вторият е, че дори и мнозинството, с което разполага не е убедено в необходимостта и. За да го мотивира, Линкълн използва една ловка манипулация, че приемането на поправката се свързва с прекратяването на войната (която вече е писнала на всички) и започва да протака краят и.
За да добави липсващите си гласове, Линкълн просто корумпира нужния му брой депутати и така поправката минава.
И тъй, тук възникват няколко въпроса.
Първият – допустимо ли е постигането на една (да приемем хипотетично -морално оправдана цел) с неморални средства? Иначе казано – демократично ли е взимането на решение, спазващо формалната процедура, но недържащо сметка за духа на тази процедура.
Вторият – винаги ли колективната воля е мъдра и далновидна? Тук следва да споделим дълбокото си убеждение, че „движеща сила на прогреса” е отделната личност, а не „широките народни маси”. Колективната воля е по-скоро консервативна и ориентирана към запазване на статуквото. Но дали пък това не е по-здравословно?
Третият – доколко манипулацията на общественото мнение е законнна и морална? Въобще възможно ли е ограничението и? В историята на САЩ е известен най-малко още един случай на драстична манипулация на общественото мнение, свързан с Втората световна война.
Лавров стана за смях -само за часове шве...
Шекспировата драма на Босия завърши....