Inspired by shaffi

                Това е историята на групата за която никога и никъде нямаше да прочетете (ако shaffi не ме беше подсетила в един коментар към друга тема). А, тя заслужава да бъде разказана.

Тя е в пъти по-смешна от историята на „Оркестър без име” и което е по-важно, не е плод на художествена измислица, а е самата истина. Единственото, което съм си позволил променя е, че за стройност на изложението съм съкратил някои периоди, извадил съм от играта някои герои  и случки (уверявам ви, не по-малко колоритни от описаните). Фактите са 100 % верни (дори и репликите), а единственото което тук-там съм си позволил да променя е интерпретацията им. Но дори и това е направено полусъзнателно, щото както знаете, с времето, на някои събития, на които някога си гледал сериозно, постепенно започваш да виждаш единствено смешната и забавната страна.

Тук, неизбежно трябва да пусна някои уводни думи, за да обясня духът на времето през което протичат описаните събития. Това е времето на златните години на хеви-метъла (първата половина на 80-те години, когато всички (ма почти буквално) слушахме това. Като почнеш от Venom, Razor и бързо набиращата популярност, току що основана Metallica, минеш през мегаактуалните тогава Judas Priest, Iron Maiden, Kiss, Accept и Scorpions, през вечноактуалните AC DC и Motorhead и стигнеш до Black Sabath, Deep Purple и техните разклонения – всички тинейджъри слушахме това. Популярния тогава въпрос „Кво слушаш?” (който се задаваше, преди даже да те питат за името), всъщност означаваше „Какво точно от изброеното слушаш”.

Имаше и други опции – да си хипи (те по принцип бяха по-големи от нас), което означаваше да слушаш Dark side of the moon на Pink Floyd и да четеш Ивлин Уо (въобще те си бяха по-духовни от нас). На хипарските купони беше пълно с хипарки, облечени с дълги поли и обути с кларкове (останалите общества беха предимно „коч-къмпани”).
         Към тая пъстротия се прибавяше и едно течение, което се състоеше от тинейджъри, които носеха чисти ризи, панталони с басти, бели чорапи и мокасини, пушеше Марлборо или поне НВ, вместо бира пиеше кафе и кола и висеше по заведения от типа на Магурата (кво слушаха те – не помня). Имаше още една опция – да си футболен фен („от някоя агитка”, както казвахме тогава).

Да не си част от нещо от изброеното, означаваше, че си тотален задръстеняк, което те обричаше на изолация и аутсайдерство.

...

И така, време е да започнем...

Историята мълчи по въпроса, в чия точно глава за първи път се родила идеята да правим рок-група. Важното е, че идеята е била споделена и приета. Събрахме се четирима приятели, с твърдото намерение да влезем в историята на хеви-метъла.

Всичко това – хубаво, но проблемите бяха най-малко два – първият беше, че не можехме да свирим, а вторият, че оборудването (ел.китари, усилватели и барабани) струваше някаква космическа за времето си цифра.

И така, решихме да почнем решаването на проблемите степ бай степ. Първо изкрънкахме родителите си да ни купят по една „куха” китара. Всъщност аз вече имах, защото бях направил това по-рано и дори бях изкарал в близкото читалище курс по класическа китара (друг тип китарно свирене, нито се преподаваше официално, нито се препоръчваше). „Изкарал” е твърде преувеличено казано, защото тогава, бързо загубих интерес към китарата (мен ми се искаше „нещо по така” да изкарам, а не скучното „до, ре ми, фа, сол” и вместо да ходя на уроци, ходех да ритам топка в двора на училището). Все пак, добутах някакси курса до края и дори ми дадоха  диплома, която вероятно още прашасва някъде из семейните архиви.

Та като почвахме, аз бях като Гери Мур в сравнение с останалите. Преподадох им всичко каквото знаех за има-няма половин час и ... до тук. Тогава, дойде един приятел на един приятел, който освен че, ни показа основните акорди, ми и акордите за хардрок (които прилежно записахме в едни тетрадки), че и за капак Вкусът на времето и Smoke on the water. Да ама ние търсехме по-як саунд. За целта, същия приятел ни показа как от кухарките да направим електрически китари. За целта ги разпробихме, накичихме ги с адаптори и ги включихме към грамофона, който прашасваше в кухнята на единия от нас. И взе че се получи.

След като дрънкахме така няколко дена, най-глупавият от нас, след като беше изтезавал китарата си, а тя тъжно плака (While my guitar gently weeps J, я остави настрана и рече: „Ми не мо’ем копелета, аз ше бъдем вокал”. И взе да обяснява, че бил гледал Гилън на някакъв концерт как пеел Child in time и даже ни го изпя (ма само ония партии, дето вика „ууууу, ааааа”) и понеже го гледахме втрещено, той изтълкува това неправилно и реши окончателно да ни убеди, почвайки I’ve been mistried от периода с Ковърдейл. Тук решихме, че това трябва да бъде пресечено в зародиш и в един глас рекохме : „Не, не. Ти – вокал – не!” И му набутахме барабаните (него, обаче много го влечеше пеенето и по-късно се появи и като удари на масата някакъв текст за песен, рече: „Тука една балада съм написал – аз ше я пеем!”. „Къде си видел барабинст да пее бе?”-опитахме се да го парираме ние. Той, обаче беше подготвен за този въпрос  и отвърна: „Видел съм, видел съм. Питър Крис как пее Beth, а?” Това вече беше солиден аргумент.

Тая балада, всъщност заслужава да и се отдели още малко внимание. Тя започваше така : „Аз съм сам и мисля пак за теб, но ти не знаеш за това...” и т.н. Баладата се казваше (не се смейте сегаJ „Бойка” и беше посветена на някаква мома, с която се беше запознал на Попа. Понеже го спукахме от ташак, той впоследствие отрече да се е казвала така. Въобще, около създаването на баладата „Бойка” витаеше някаква артистична мистерия, но аз съм виждал с очите си оригинала в суров вид – наистина се казваше така.)

                Както и да е – стигнахме дотам, че той трябваше да се хване с барабаните. А те бяха тегава работа. Сичките му там – соло-барабан, двойка ритъм, „пералня”, че и педал за касата, че и фус, чинели... Как знаят кое и кога да ударят... аз и до днес, считам барабинстите за некви гении. Ма, тва беше белия дявол. Черния беше, че струваха не майка си и баща си, ми и баба си дедо си , барабар с тех.

                Но пича, се отнесе отговорно и амбициозно и след като си поблъска главата, рече че ще отиде да говори с бившата ни учителка по пеене (една зла кучка). Кво и се е мАзнил, кво я е лъгал-не знам, но след няколко дена, триумфално се появи с един стар продънен тъпан, едно чистак ново соло барабанче и една школа на Добри Палиев ( онази му подарила тъпана и Добри Палиев, а той за благодарност и свил солобарабанчето от кабинета по пеене.) След това, намери някакви пробити тенжери, облепи ги с тиксо, не помня как намерихме чинел, фус и педал за касата, а през следващите няколко дена, от апартамента му (той живееше на първия етаж) се чуваше едно непрестанно „тупа-лупа”.

                Следващият по глупост се оказах аз, защото нещо хич не ми вървеше китарата (мързеше ли ме, що ли-де да знам). Докато останалите двама вече забиваха Breaking the law, аз все още не бях мръднал много от Smoke on the water. И така се хванах с баса (се пак четири струни, а не шест-далавера си беше). Междувременно се беше появил един бас тип „цигулка” (като тоя на Пол Макартни от периода му в Битълс-бяхме и битълсфенове освен другото – аз още съм си всъщност). Междувременно се беха появили и две електрически китари, които бяха завлечени от едни момчета, на които бяха дадени щедри обещания, че ако дадат китарите „назаем” за няколко дена, ще участват в групата. Те китарите си, повече не видяха, а групата, нужда от допълнителни членове нямаше. Един приятел от Електрониката ни направи дисторшъни (срещу с лека ръка дадени обещания, че ще получи некой лев. И той пари не видя, но и не си ги търсеше, щото ни знаеше кви цигани сме). Всичко ни беше така натрупано – изкрънкано, завлечено, гепено, приспособено. Нямахме пари.

                След като надобряхме, китаристите измислиха няколко мелодии (тип „три акорда на китара”), натаманиха някакви глупости за текстове и така направихме репертоар. Време беше, да почнем общи репетиции. И така, започнахме да се събираме по къщите,като трябваше да местим целия тоя панаир (грамофони, „барабани” и т.н.) Местенето се извършваше така – през деня, гордо нарамили китари, бавно се придвижвахме из квартала.

                „Лелей, къде сте тръгнали, бе?”-питаше ни някой от тайфата, когото срещахме. „На репетиция”-делово отговаряхме ние. „Барабаните” мъкнехме нощем, за да не ни се смеят.

                И като закипя едно творчество... Предимно се лигавехме, пиехме бира, а често по средата на песента, някой извикваше „Спрете, спрете”, като в настъпилата тишина пръдваше шумно или се оригваше, докато към главата му летяха перца и цигарени кутии. Веднъж и баща ми се намеси култово, като по средата на някакво соло, цъфна на вратата и рече: „Страшна шкембе чорба съм сготвил, момчета. Елате после да хапнете.” Не беше сериозна тая работа.

                Трябваше да намерим някакво помещение за репетиции. Имаше една опция, с която си решавахме с един удар всички проблеми. Това бяха читалищата, които разполагаха с пълно обрудване за група със сичкото му там. Като в „Оркестър без име”. Обиколихме всички читалища в София и всички се оказаха заети – „добри музиканти не се търсеха” J)

                Тогава минахме на вариант „Б”. А той беше общото помещение в мазето към входа на блока на един от нас. Това помещение влезе в историята под името „Общото мазе”. Домоуправителя бай Цвятко, го беше облепил с тапети и покрил с мокет, като използваше помещението за да провежда общите събрания на входа. Изпратихме най-благонадеждния от нас при бай Цвятко и след като нашия човек обилно му обещал, че няма да пием, няма да пушим вътре и няма да вдигаме много шум (първите две условия впрочем, спазвахме) се появи с ключа.

                „Общото мазе” беше с размери 3 метра на 4 метра, с ниша с мивка (в която пикаехме) от едната страна. На едната стена беше залепен плакат, с портрет на Ленин и надпис отдолу „Победа комунизма неизбежна”, а на отстрещната стена стърчеше препариран бял гълъб с нещо в човката си, което трябва да беше маслинова клонка. Поради теснотията, гълъба постоянно „кълвеше” по главата соло китариста, той го плюеше и псуваше, а гълъба мълчеше, кротко стискайки маслиновата клонка в човката си.

                Един ден, барабаниста доведе някаква девойка – щяла била да свири на йоника в групата. „Ква йоника бе – рекох аз, почуквайки с показалец клавишите на кой знае откъде появилата се йоника – ние сме хевиметъл банда.” (хевиметъл-дръжки, най-много да го докарвахме до някой нискокачествен пънк). Тук онзи гузно се впусна в някакви обяснения, как на някакво си парче щело да бъде добре йониката ...незнам там кво си. Работата стана ясна.

Девойката се весна на една две репетиции, докато онзи не я изчука, с което нуждата от йоника отпадна. Така пропуснахме да се запишем в историята на хевиметъла, щото малко по-късно, в албума си „Турбо”, Джудас Прист за пръв път използваха и синтезайзър.

I’m your turboo llloverrr

И тъй, ние надобрявахме, а все още жалката ни и мизерна база спъваше развитието ни. За да изкараме пари бяхме готови на всичко. Дори и да се хванем да работим. И така, една съботна сутрин, вместо да отидем на училище (тогава се учеше и в събота, ако некой не помни) се озовахме на неофициалната борса за набиране на общи работници, която се намираше пред Попското (да не се бърка с хамалите на „Македония”). Там след като безуспешно се помотахме сред барабите общаци (то кому ли трябваха „работници” като нас) отидохме да ядем чорба в „Арбанаси”.

 След като не успяхме да станем Working class hero, преминахме на вариант „пускане на тото”. За целта, измислихме някаква комбинация, пуснахме я и с надежда зачакахме тиража в неделя. През нощта, точно преди тегленето, на входната врата у нас неочаквано се позвъни. Отидох да отворя и видях твърде любопитно изглеждаща процесия. Отпред, облечен в нощница, стоеше барабаниста, държейки запалена свещ в ръката си, зад него стоеше по пижама, втората соло китара и стискаше скован от летви кръст, а зад него (и той по пижама) пристъпи първата соло китара и рече, че са тръгнали на молебен за успех на начинанието и смятали за редно и аз да се присъединя.

„Да си облека ли пижама или може и така по гащи?”-запитах аз, чешейки се по топките.

Не ударихме шестица, както се досещате.

Обаче, от песен на песен, от бира на бира, от глупост на глупост, времето си минаваше, горещото лято на 1986-та беше в разгара си, а септември трябваше да влизам в казармата. Събрах аз един ден момчетата и им рекох, че аз бях дотук, заклех ги да правят, да струват – да намерят как, но да продължат делото. След което се напихме зверски, а на следващия ден заминах на море.

И докато аз опустошавах запасите от мента и мастика по морските капани, онези освен че дръпнали един куку (който прекъсваше репетициите да яде сандвичи, щото дигаше щанги и требваше да трупа маса) който беше много читав китарист иначе, намерили и един пич за вокал (тоя проблем все си висеше по времето на „моя период”, щото никой не щеше, а на този който щеше – не му давахме), та и за капак се бяха уредили да свирят в помещението на кварталния ОФ клуб (щото бай Цвятко междувременно ни беше натирил от „общото мазе”, за което беше удостоен с песен, в която се пееше „..мечка в къщи ще ти пратим, да обядва с теб и Джина” (кучето на бай Цвятко).

Оттук насетне, аз вече не съм пряк свидетел на последвалите събития, а ги описвам въз основа на разказите на участниците.

Та наште герои, се почуствали достатъчно добри и готови за концерт. Но как концерт без достатъчно мощни усилватели и с барабани-правеняци.

За целта, измислили и блестящо провели операция, чийто размах, въображение и комбинативност е достойна да се нареди до борбите за национална църква през турско.

За целта, се свързали със свирещата тогава в кварталното читалище група Монолит и им рекли, така и така - ние свирим в офето отсреща – не щете ли един съвместен концерт да направим. От нас помещението, а вие само говорете с читалището, дали не можем да ползваме само апаратурата, че сме малко зле. Ония пичове – що не, навили. Говорили с читалищните власти – и те се съгласили – ем ше си запишат актив, че организирали „мероприятие”, ем Монолит си ги знаели-те си беха музиканти. Но те не подозирали даже, кои са им ортаци.

И тъй, насрочен бил ден, новината се разчула, а кварталът тръпнел в очакване на този своеобразен Monsters of rock.

А, в денят D, както когато в Нормандия затрещели бомби, над квартала затрещяло ... ще видите какво затрещяло.

Малката зала се пукала по шевовете, натъпкана плътно с целокупното население в тинейджърска възраст на квартала и околностите му.

Как се представили Монолит (сещате се, че лесно били убедени кой да бъде хедлайнера на вечерта) историята мълчи. Пяли, свирили момчетата, публиката вероятно ги аплодирала и слезли от сцената.

И тогава...

...когато прозвучали първите акорди на „Погребението” (така се казваше откриващото парче-яко, а), мощен рев огласил околните градинки и едва не съборил навеса на близката спирка.

Бедни са думите да опишат невижданата вакханалия, разразила се след това. Сред талази цигарен дим, вдигнати за поздрав бутилки бира, ябълкова ракия, плодова ракия, водка Царевец, сред вдигнати ръце в конфигурация от пръсти тип „рогата на дявола”, сред блясъка на запалени бенгалски огньове и гърма на конфети, музикантите се раздали без остатък. Заедно с публиката пили, пяли, крещели, а в кулминацията на вечерта един перко, със завързан около челото шал на „Левски” се изкатерил на сцената, вдигнал в нацистки поздрав ръка и екзалтирано изревал в микрофона „Да живеят Великите Съединени американски щати!”. А публиката възторжено му отвърнала със „зиг-хайл”.

Епично!

Разбира се, на другия ден всички главни действащи лица (барабар с част от второстепенните) се озовали в районното. Беше 1987 година.

Така грандиозно, групата завърши историята си.

Властите бяха избавени от неудобството да я забранят официално (и така да я наредят в челните редици на мъчениците на рока), просто защото групата никога и никъде не е фигурирала в нечии списъци.

Самите и членове, също не са мислили да продължат съществуването си. Вероятно от респект към грандиозния финал.

Само барабаниста (той си беше най-големия ентусиаст), когато много тежко се напием с него, обича да казва „Еее аре бе копеле, аре пак да се събереме некой ден-помниш ли колко велики бехме”. На което аз обикновенно „мъдро” клатя глава.

Оскар Уайлд е открил рецептата за вечна младост – и тя е - да повтаряш и на зряла възраст, глупостите, които си правил като млад.

Тъй че... Кой знае...Някой ден...