Знаете ли какво е Лентата на Мьобиус? Не? И аз не знаех.
Лентата на Мьобиус е нещо като картина на Ешер. Не знаете кой е Ешер? А, какво по дяволите тогава, правите тук?
Шегувам се :)
Лентата на Мьобиус се оказа много хитро нещо, но тук няма да се говори за нея, а за филма „Мьобиус”.
А, „12” е римейка на Никита Михалков по абсолютната класика „Дванайсет разгневени мъже”, който е един от най-умно измислените сюжети в историята на киното въобще. Всъщност е пиеса на... забравил съм на кого. В случай, че не знаете за кво иде реч (в което се съмнявам), ще кажем, че 12 са дванайсетимата съдебни заседатели, които са се оттеглили в заседателната зала, за да се произнесат относно (в учебниците по наказателно право по мое време, вместо „относно” се използваше „досежно”) вината на подсъдимия. И понеже работата изглежда ясна - подсъдимият е виновен, всичко върви към единодушие.
Да, ама един се опъва. Не, че не е убеден във вината, ама – е така – да е наопаки от другите. И се почва филм, от който не можете да откъснете поглед. Това, хем е съдебен трилър, хем не е само.
Ако ви се гледа, нещо друго от сорта, гледайте „Салемските вещици”, който е по пиеса на... ъъ, Артър Милър май и играят Уинона Райдър и... ъъ, Даниел Дей Луис май..
Дори да сте гледали „Дванайсет разгневени мъже”, гарантирам ви, че няма да съжалявате ако гледате „12”.
Дванайсетте „разгневени” мъже на Михалков са като паноптикум на посткомунизма – от новоизлюпения (новоназначения) „капиталист”, та до фашизирания пролетарий. Ако се загледате внимателно, ще разберете, какви страшни повреди е нанесъл комунизма в психиката на всички тях. Оказва се обаче, че у всеки дреме по нещо и някой просто трябва да се протегне и да ги „извади от мъглата” (изразът не е мой – гепил съм го от Кен Киси).
Нема да разказвам повече за „12”, защото темата на настоящото писание е любовта (изненадах ли ви, а? :).
А, какво е любов ли?
Лесно ще ви го обясня.
Ние като индивиди, представляваме едната половина на нещо. Смисълът на живота ни е да открием другата половина. Любовта е това, което подсъзнателно ни кара да търсим, а когато го намерим, някъде в нас светва червена лампичка.
Господ или Висшият разум, или квото щете там е поставил по пътя ни множество знаци и указателни табели как да открием другата си половина.
Ние обаче, понякога не можем да ги разчетем (защото не знаем езици), понякога не ги виждаме (щото зяпаме у пъпа си), а понякога ни е страх да поемем по пътя, който ни сочи указателната табела (щото пътечката ни изглежда тъмна и страшна).
Понякога (рядко) нещо ни дава сили да хванем по тъмния сокак и... много често необратимо се преебаваме (понякога дори го знаем предварително). Защото нерядко, когато срещнем другата си половина, Господ или каквото е там, ни създава проблеми. Не знам защо прави така (т.е. имам няколко идеи, но не съм ги изследвал).
Въпросът е, струва ли си да поемем по тъмната пътечка при такъв залог или да си караме по магистралата?
Е, точно това е интригата в „Мьобиус”.
Преди обаче да минем към него, нека свършим с „12”, защото иначе, съвсем законно бихте рекли: „А, що копеле, след като ще говориш за любов, ни занимава досега с „12”?”
Защото в „12” се разказва (само между другото) една от най-удивителните любовни истории, които съм чувал. Единият от заседателите е евреин и разказва историята на баща си (впрочем монологът е забележително актьорско изпълнание).
Разказът, започва и завършва с думите „В живота всичко е възможно”.
Няма да ви разказвам историята. Напънете въображението си и си представете най-невероятната любовна история, която може да се случи на един евреин през войната. Ама най-невероятната!
Представихте ли си я? И какво си казвате: „Е, не. Не може да бъде.”?
Може, може.
В живота всичко е възможно!
...
Отдавна не бях гледал толкова стилно направен и пипнат в детайлите филм като „Мьобиус”. Страхотен кастинг освен това.
Най-общо казано, това е шпионска история, но не в стил „Мисията невъзможна”, а в стила на Джон Льо Каре. Ако си падате по първия вариант, гледайте по-добре „Умирай трудно 5”, но ще се преебете, щото според мен не струва (казвам го, с целото ми уважение към Джон Маклейн).
Точно като в роман на Джон Льо Каре филмът мени ритъма си – на моменти не се случва нищо, а на моменти се забързва.
Смяната на ритъма винаги върши работа, а специално в киното е майсторлък. Забавените моменти ти позволяват да осмислиш видяното и да продължиш нататък. В тоя филм, нещата са изчислени почти математически (според мен).
В IMDB са разказали филма по следния начин – офицер от ФСБ се влюбва в агента си, американка, която работи като трейдър в руска банка. И всъщност наистина това е историята с едно изречение.
Разбира се, сюжета е допълнително усукан с допълнителни зависимости, взаимосвързаности и обрати и по същество е историята на една невъзможна любов.
Айде сега се върнете и прочетете пак оня абзац, дето разсъждавахме за любовта.
Тва е. Нищо повече няма да ви разказвам за филма.
Само ще вметна, че в една от тайните квартири, на масата се мъдри кутия от пица на същия бранд, който разнасям в свободното си от творчество време :)
Ми тва е от мен. Надявам се, с тия филми да ви откъсна за 4-5 часа от празничните трапези.
Нема нужда да ми благодарите :)
Успешна година приятелю :)
Ще гледам Мьобиус и за Родригес филма.
Филмът, който ме накара да се почувствам почти като ustandthem беше "Ана и вълците" на Саура, излязох от салона все едно някой ме беше цапардосал с чук по главата. Даже трябваше да седна в градинката пред НДК, че не ме държаха краката да се прибера. Ако не си го гледал - виж го.
Последнп гледах "Син жасмин" на Уди Алън - добре направено кино, ма много смисъл май нямаше филмчето.
Виж ми поста за Макбет, има и трейлър. Е на туй му се вика изкуство, хваща те за ... к'вото там :) и не те пуска до края! Беше страхотно!
Ма как не помниш монологът на евреина? Заедно с танца със саби на кавказеца са по наше мнение перлите в короната. Версията на Михалков няма как да е слаба, защото той е един от големите живи.
Ана и вълците не съм гледал. На Саура си спомням единствено Елдорадо - едни хора пътуваха по една река, губеха се, трепеха се взаимно, търсейки пътя към нещо, което не съществуваше. Всъщност, сега се сетих, че съм гледал и друг негов за Гоя, не беше лош.
Син жасмин го чакам с нетърпение, понеже съм фен на Уди Алън.
Пред него "Синият жасмин" си е просто... жасмин... ;)
Помня монолога по принцип, но нещо ми се губи, гледах го преди време. Усещам го, но ... Добре де, ще си го припомня.
Михалков е голям, бива си го.
Къде смяташ да я правиш? В Червената къща ли? :)