Както вероятно някои си спомнят, не толкова отдавна авторът категорично даде дума, че няма да влиза повече в блога, а камо ли да радва местните с писанията си. Даже не помни вече и защо точно. Не разбира се, щот някой го напсувал. Дреме му на него.
И понеже, счита че „дадената дума” е привилегия на душици, които нямат какво друго да предложат, изтънчен ерудит и мислител като него, не би следвало да се счита обвързан от нея.
Тъй че...
Глава 1. Авторът тръгва на път
Когато авторът, довършваше последните („последните” – хе, хе) си текстове, удряйки заключителните акорди по клавиатурата, беше пропуснал (случайно или не) да спомене, че от няколко дена държеше в джоба си двупосочен билет до България.
Пребиваването беше мъдро белязано в началото и в края си от две събития, които авторът, наред с другото за вършене (все мисии, коя от коя по-важни – да се напие, да си смени личната карта, чиито срок беше изтекъл преди година, да яде шкембе чорба, дроб на скара с бира, да си вземе за Кипър някоя и друга книга, както и още две-три други от лично естество) си беше набелязал да посети през седмичния си престой.
Тези събития бяха концертът на Аеросмит и честванията на 100 годишнината на Левски.
Той много се гордееше с находчивият избор на седмицата, защото хевиметалът, Левски и ... (нека не бързаме още с третото) бяха постоянни величини и низменни спътници в живота му още от ранна младост, а както знаете, авторът е неизлечим палячо-романтик с неизкоренима склонност да превръща живота си в драматургия и след петгодишно отсъствие от милата му татковина, символично, по-подходяща седмица трудно би могла да бъде избрана.
Нека обаче кажем, че и към двете събития подхождаше със смесени чувства.
От една страна му се струваше леко нелепо да присъства на концерт на който шейсеикусур годишен дядка се дере и търчи по сцената (в крайна сметка не отиде и не съжаляваше), а от друга, си мислеше, че последното нещо от което се нуждаеше почти разпадналия се през последната година Левски бяха шумни гюрунтии и тържества (в крайна сметка отиде и не съжаляваше).
Но тези съмнения и колебания, навярно идваха от годинките – романтизмът беше попрашасал, а палячовщината ставаше все по-гротескна.
Всъщност, към цялото си идване в България, авторът подобно на концерта и юбилея пристъпваше със смесени чувства. От една страна се плашеше че ще завари хората променени, а от друга се плашеше, че няма да са променени (както ще разберете по-долу, тази шизофреничност присъстваше по един доста абсурден начин в целия престой, но нека не бързаме).
След тези неизбежни встъпителни уточнения, нека най-после започнем.
В горещия съботен предиобед, от летището в Ларнака, авторът, нарамил войнишката си торба, се натовари в самолета на нискобюджетна компания (закоравял хипар като него, нито можеше да си позволи, нито пък и да можеше, би се натоварил на нещо различно от нискобюджетно – достойнството му го изискваше).
След като се поогледа за място, мъдро се насочи към свободното до прозореца от другата страна на очилата дама, която беше забила поглед в таблета си.
Докато блееше в очакване, вниманието му бе привлечено от закъсняла петдесетинагодишна матрона с бяла тениска, мъкнеща обемист ръчен багаж и следвана от две дечица. Стюардесите-стройни девойки, излъчващи нещо средно между професионална любезност и арийска студенина (което е секси в очите на автора) чевръсто разместиха няколко пътника и настаниха дамата заедно с децата.
И почти веднага след това (самолетът вече беше запалил двигателите си) започнаха инструктажа в случай на авария.
Авторът чинно закопча колана и изслуша с внимание инструктажа. Не, че не го знаеше наизуст или пък много му пукаше, но правилата са си правила, а му се струваше обиждащо да забие нос, пренебрегвайки стюардесите, които ръкомахаха като фокусници, вадейки от цилиндрите си кислородни маски и колани.
Едва-що самолетът отлепи от пистата, бялата тениска се изправи и започна да бърка нещо из бохчите в багажното над нея. Арийките хукнаха по пътеката и закрещяха (любезно, доколкото е възможно в такъв момент) да си сяда на мястото (нещо което бяха обяснили преди секунди). Онази, без да си дава много зор и без да им обръща внимание, тъпчеше и вадеше нещо от багажното.
А, докато вършеше всичко това, авторът видя надписът на бялата и тениска.
- Моя страна, моя България, ебаси! – прочете той на глас. Без „ебаси-то” пишеше точно това, а за уточнение беше нарисуван и трибагреника.
Тук дълбоко се замисли, не върху естетическата стойност на тениската (която по-скалата от едно до десет се намираше по-ниско от нулата), а върху ограничаващото действие на надписа върху изборът на поведенчески модел. Защото, мислеше си авторът, подобен надпис, би трябвало да задължава (изтъквайки се като представител на нещо – даже повече – изтъквайки се като горещ почитател на нещо) спазването на стриктно установените правила, а поведението би следвало да бъде синхронизирано най-малко със средното общоприето. Съгласете се - да се търкаляш пиян, в локва от повърня, облечен с тениска на Секс Пистълс, не е същото като да си в същото положение, но с тениска „Моя страна, моя България!”
Размишлявайки върху този, посъщество, екзистенциален избор, авторът не усети кога долу в ниското се появиха очертанията на средиземноморския бряг на Турция, боядисан в нюанси на кафяво, приятно освежено от морскосиньо. Виждаха се пътища, заливи, малки курорти, по-големи градове, пристанища, възвишения, язовири...
А над Гърция беше облачно. Мина се не мина време и под облаците започна да се вижда зеленина. Самолетът се заспуска, иззад облаците се подадоха заснежени върхове, долу в ниското се разстилаше килим от зеленина (простете за клишето), нещо трепна в сърцети на автора, скоро прелетя над препълнения Искър, пикира над Казичене и кацна на Враждебна.
Авторът се сбогува с арийките (които иначе си бяха чисти българки) и с щипка вълнение слезе по стълбата на самолета. Подуши въздуха, огледа небето, видя черните облаци на север (там някъде, сцената чакаше Стивън Тейлър и ко), обърна поглед към Витоша, която беше ясна и без усилия преодоля порива да падне на колене и да целуне родната земя (в случая асфалта на пистата).
С неизбежната доза притеснение при досег с униформени джандари на Системата, авторът мина чек-ина, а навън го чакаше неизбежната, неизтребима гмеж от мърлявоизглеждащи бакшиши, облечени в тричетвърти гащи и обути с чехли.
- При кой колега? – тарикатски извиси глас авторът и мислено благодари, че му бе посочен спретнато облечен, възрастен чичка с кротък поглед.
Човекът подкара колата към моста на Дружба, а от радиото пееше Гарфънкъл.
От двете страни на моста се виждаха горните половини на уродливи панелки в някакъв мръсен нюанс, които изглеждаха сякаш бомбардирани и рушащи се. Авторът е виждал през тенекиените огради безлюдния град-призрак Вароша, край Фамагуста, а панелките от двете страни на пътя изглеждаха ако не по зловещо, то със сигурност по-уродливо. Нещо тягостно загриза сърцето му, което попремина след като видя новите молове по Цариградско и перлата в короната на Бойко зала Армеец.
Не след дълго вече се намираше в квартала си.
Възсивия, въздългурест и възгрозен блок, в който бе прекарал голяма част от живота си, го очакваше безразлично, шмугна се в него, натисна копчето на асансьора, а след малко затрака с ключове по бравата на решетката.
Авторът излезе на балкона и простря поглед над зелената гора. Гледката от балкона наподобяваше гледката от кулата на Рапунцел.
Рапунцел погледна със страх надолу (никога не успя да се избави от страха си от високото) и видя, че по улицата тежко пристъпяха два очевидно пияни индивида, стискащи пластмасови чаши в ръце.
- Абе, тва не са ли...? – спонтанно възкликна той.
Заприличаха му на едни стари бойни другари по чашка, но единият беше прекалено тежък в сравнение с дните откакто го помнеше, а другият беше прекалено побелял и олисял откъм челото. Пък и никога преди, точно тези двамата не се бяха събирали биз-бизе в подобна конфигурация.
Без да си е отговорил на въпроса, авторът, предпочете малодушно да се прибере. Все още не се усещаше готов за такава среща. Променената външност засили тревогите му, но гласно авторът си каза, че вероятно не са те.
Но и без това, вече беще решил първата вечер да остави за роднините си, а следващия ден бе набелязал за пиянство с верни другари (освен че внимателно бе определил датите на престоя си, авторът, като опитен стратег, предварително бе степенувал и приоритетите си).
И тук му е мястото да кажем, че алкохолът беше третият стълб, който (наред с метъла и Левски) жалонираше житейския път на автора.
Метъла и алкохола бяха в такава неразрушима амалгама, че един приятел я беше гениално изразил по следния начин – „Когато отворя бутилка ябълкова, ми замирисва на Ейси Диси!”
Но тези връзки и взаимодействия, би трябвало да са предмет на следващата глава от историята, затова нека сега, заедно с автора, да си починем и съберем сили за следващото действие на пиесата.
...следва продължение
В крайна сметка, хората същите ли са? Здравей, Рамоне! Аз знаех, че е въпрос на време да се появиш :)))))
Глава 2 е готова.
Как въобще, си могъл да допуснеш, че не съм левскар.
В крайна сметка, хората същите ли са? Здравей, Рамоне! Аз знаех, че е въпрос на време да се появиш :)))))
Здрасти :)
Нема да те баламосвам с "чакай продължението" - разбира се, че не са същите. Мъжете изглеждаха различно, но жените ми се видяха даже по-секси отпреди.
Щом си знаела, че е въпрос на време да се появя, значи си знаела повече от мен.
давай продължението, не се мотай!:)
давай продължението, не се мотай!:)
Здрасти tit
Аз винаги съм сред последните - обаче онази с таблета се беше с една категоричност наместила откъм пътеката и явно на другите сърце не им даваше да я безпокоят. изръмжах и там нещо, та се посмести да мина - средното място така си и остана празно впрочем.
Ди Си мирише на ябълкова по една много проста причина - тогава се търсеше сечението как с най-малко пари да се усмъртиш най-качествено.
Ябълковата беше най-добрата опция - 2.90 за 700 грама. Та затва беше популярна
