Глава 2. Авторът се среща с рицарите на кръглата маса.

 

На младини, авторът живееше в Държавата на абсурда.

Абсурдът се състоеше в следното – в Държавата на абсурда на тинейджърите беше разрешено да си купят ябълкова ракия от магазините, но им беше забранено да си купят касетка на Моторхед.

Поради тази причина, поколението на автора избра за своя кауза да не се съобразява с каузата на Господарите на системата (която и без това не им беше много ясна).

„Щом не ни разрешават Моторхед – мислеха си те – ние не се чувстваме обвързани с тяхната кауза, каквато и по дяволите да е тя.” (така, в общи линии беше формулирана каузата им).

Т.е. поколението на автора, беше първото поколение, израсло в Държавата на абсурда, което имаше собствена кауза.

Алкохолът помагаше за каузата им по следния начин – те не искаха просто да си пият кротко – те искаха да се напият зверски и да правят простотии, ама така, че да ги видят всички, показвайки по този начин колко не им пука за каузата на Държавата на абсурда.

Най-ненадейно, точно когато поколението на автора излезе от тинейджърството и навлезе във възрастта на зрелостта, каузата му се увенча с успех, защото Държавата на постабсурда взе че разреши Моторхед.

Тази победа, беше постигната без бой, защото почитателите на Леми като едни истински махатмисти, бяха приели за форма на борбата си мирния протест (пиянските простотии по градинките).

И така, те слязоха от сцената (или по-скоро се оттеглиха в дъното и) без повече да обръщат внимание на тупурдията, която се вихреше из нея, седнаха на празни каси от бира, отвориха си бутилка ябълкова и оставиха другите да се оправят.

Тяхната кауза победи, а от нова, те просто не се интересуваха.

В началото, от дъното на сцената се чуваше музика, но тя с течение на годините взе да се чува все по-слабо. А, накрая, повечето, вече не и обръщаха внимание.

...ябълковата обаче, продължаваше да се подава от ръка на ръка...

А сега е време да видим какво се случва с авторът.

Първия шок, който изпита авторът, след петгодишното си отсъствие, беше, че всички говореха на неговия език. Това му подейства смущаващо и объркващо.

Колкото и да се напъваше да предизвика у себе си някакво чувство за носталгия (както бе чувал, че би трябвало да изпитва), то така и не го споходи.

На другата сутрин след пристигането си, авторът реши да се повози на трамвай – да поразгледа новите молове, да се сблъска с хорската гмеж, да почувства пулса на града (простете за клишето).

Но понеже беше неделя сутрин, трамваят беше полупразен.

На хармониката, кротко се бе подпрял мускулест циганин с черна фанелка без ръкави, с гола глава и брада засечена по доста специфичен начин. Мускулестият циганин приличаше на Майк Тайсън.

На една от седалките седеше спретнат пенсионер, четящ някакво вестниче, а зад него – негър.

Ако щете вярвайте, но авторът се почуства най-близък с негъра.

Стреснат от този факт, се замисли дълбоко и след известно мъдруване му се стори че намери обяснението.

А то се коренеше в различията между хората.

Те, освен че се деляха на черни и бели, ниски и високи, дебели и тънки, кривогледи и дългоноси, се деляха и на два основни типа – условно казано на Единаци и Стадни същества.

Двата типа са обединени само от едно общо нещо – и на двата им пука за оценката на Обществото.

Но ако за Стадните е важно да получат одобрението му, за Единаците е обратното.

За Стадните е важно да се идентифицират и разтворят в масата. За Единаците е важно да подчертаят различието си с нея.

Авторът разбра, че му е добре в чужбина, защото най-малко по една причина, той е различен от всички останали, а в България се усети като един от цялото и почувства индивидуалността си застрашена, което го правеше неспокоен.

Но пак отплеснати във велемъдрие, отново забравихме за мисията на автора – предмет на настоящата глава. А тя беше да се срещне със старите си бойни другари.

В нетвърде късния следобед, той се запъти към мястото на срещата. Пътьом се отби през кръчмата (която кой знае защо се наричаше „Кафето”) където се събираше поколението, една идея по-старо от това на автора.

Там той се почувства като в музея на Мадам Тюсо – същите хора, изглеждащи (почти) по същия начин, на същите места, седяха и със същата нелепа, тъжна, сериозна съсредоточеност на хора с важна мисия, пиеха от същите чаши, същите питиета.

Ооо къде се загуби – равнодушно запитаха, докато авторът се ръкуваше с тях.

Ми по чужбина съм.

А, знаеме. Ше пиеш ли едно?

Авторът любезно отказа, обещавайки за друг път, защото бойните тръби вече свиреха сбор и нарамил бири под мишниците заслиза нататък.

И тъй, цялото воинство беше строено, приповдигнато оживено, и в следващите няколко минути, авторът се прегръщаше с мъжете и целуваше (по бузите) с жените. Мигом му беше сипана някаква огнена вода в пластмасова чаша – „Домошарка – добра е, а?”. „Ммм, много добра.” - излъга от любезност авторът.

Отвред се стичаха рицари – пооплешивели, подпухнали, надебелели, с изпадали зъби, пияни, полупияни, с проскубни пера по шлемовете, с овехтели и изкорубени доспехи, но с неизменно широко ухилени лица...

...едновременно същите като преди и едновременно различни.

Тук, авторът не издържа, качи се на масата, извади меча от ножницата и вдигнал в другата ръка пластмасова чаша с огнена вода за наздравица, спонтанно зарецитира:

 

„Tho" much is taken, much abides; and tho"

We are not now that strength which in old days

Moved earth and heaven, that which we are, we are;

One equal temper of heroic hearts,

Made weak by time and fate, but strong in will

To strive, to seek, to find, and not to yield.”

               

 

 

…AND NOT TO YIELD!!!

си обогатявам и английския
иде ми да те напсувам за чанча
ма сърце не ми дава
щото както казва дуда
голем си сладур:)))
p.s. това пътешествие
като го чета и ми се свива сърцето
честно...

с тоя перушинест аватар съм те пропуснал.:)
аресах писаното, но много знаци за патриотичната тениска и нито буквичка за циците...
за другото, To drink or not to drink, въопще не е въпроса.
трябва да се спазва само правилото, че обедното пиенье, да не обърква вечерното. :)

като се върнеш на твоята Итака, да не земеш да спреш да описваш тъй интересните ти странствания. Одисей(земеделецо) е интересен, ама и ти кефиш яко, та ще те замоля ,да пописваш и за в бъдеще, ако пък не ти е чак толкова противно. Между другото , помниш ли срещата ти с попа?! Написах разказ , вдъхновен изцяло от този ти пост. Даже може да се каже, че си му на половина автор и ти, щото освен идеята и вдъхновението, което почерпих, го направих и заради поощрението ти. Тия дни ще го метна в блога. Нямам фанелка на "секс пистолз", ама съм се въргалял пиян в една на която пишеше " пойзън харт". Ти знаеш името на коя група седеше отдолу. Аре, че изпуснах уимбълдънот :)

https://www.youtube.com/watch?v=fCjnCHvpLiM#t=11

друго не разбрах!:)
ма и не ми трябва!;)

Ми сори за чанча, ама според мен поезия много трудно се превежда. Ма аз и друг път съм казвал, че разделението на езиците е най-голямото проклятие, което тегне над човечеството. Лишаваме се точно от ей тия неща.
От друга страна пък, език се учи най-лесно от песнички и стихотворения, тъй че, вместо да ме псуваш, кажи едно "сполай ти" :)

Здрасти предаторе :)
радвам се, че ти е харесало
Ше го сменя аватара, щом не ти харсва.
За циците - да ти призная, даже не обърнах внимание от кой пол е тениската, толко се шокирах от гьонсуратлъка.
Тук пък, преди малко пак се сблъсках с него - неква стрина вуйна се похвалила, че измислила Джулая.
Аз съм достатъчно стар, за да помня много добре как и защо се празнуваше Джулая, макар и не чак толкова, че да знам кой го е измислил. Със сигурност, обаче знам, че не е тя.
Ма що ли и аз толко се чудя - то скоро ше се пръкне някой да се похвали, че е измислил гравитацията, изхвърляйки съдържанието на нощното си гърне през балкона.

Е тая част ако не си разбрала, другата пък ептен нема да разбереш - тя е много психиделик :)
Аз много често пускам скрити подтекстове и послания в писаниците си - колегата над тебе е хванал един такъв - стиховете наистина са са от Одисей на Тенисън. Тая връзка не е случайна - пътешествията на автора са описани като одисеята на Омир - срещи с реални хора и мистични същества, а реалното и измисленото се преплитат.
В третата част също има подобна заигравка, но с друг писател.
Хубава идея ми даде - като свърша одисеята ще пусна нещо за подтекстовете :)

здрасти човече,
за мен е чест ако съм те вдъхновил - чакам с интерес.
Аз пък гледам мачовете в Малибу и пия по едно за твое здраве. Явно за полуфинала на Уимбълдън ще се ходи сега.
Тази част от Одисей, освен че е в последния Бонд, както правилно си се сетил, я има в още едно много симпатично филмче - One week.
Препоръчвам, ако не си го гледал. Ето трейлъра:
http://www.youtube.com/watch?v=eqD9Dm_DMN8

сполай ти:)
разбира се, че не бих си позволила
като ценител на подтекстовете
би трябвало да си разбрал
добронамереността