През 1966-та започна да ми писва да бъда гамен и реших да стана интелектуалец. Не бях много сигурен какво точно означава това, но осъзнах, че знанието е сила и че ако продължавам така, както се бях подкарал, щях да се озова или в някое ТВУ или на някоя смотана работа на 15-годишна възраст. Бях в подготвителен клас, поради което се бях откъснал от аверчетата, с които бях свикнал да се мотая.
И така, започнах да посещавам току-що отвореният Phoenix Theatre, където се поставяха авангардни пиеси. Бях страшно впечатлен от пиесата “Little Malcolm and his Struggle Against the Eunuchs”, която гледах няколко пъти. Споделях яростта на Малкълъм срещу нормалността и посредствеността, както и жаждата му за свобода. Бях впечатлен впрочем и от актрисата, но бях твърде срамежлив да я заговоря.
Ходех също и в De Montfort Hall на класически джаз концерти. Намираха се и евтини билети, макар и встрани от сцената. Присъствах на няколко забележителни сешъна като The Modern Jazz Quartet, the Duke Ellington Orchestra и Dave Brubeck – гледах го как свиреше, докато седях зад сцената. Фантастично!
Много се запалих по джаза и от една сергия си купих евтино няколко плочи. Много си падах по Bix Beiderbecke, когото и до днес продължавам да свиря. Влюбих се за цял живот и в Луис Армстронг, когото считам за най-великия джаз музикант за всички времена. Гледах и Jacques Loussier в De Montfort Hall и намирах парчетата му по интерпретация на Бах за доста завладяващи. Като цяло, за мен това беше период на натрупване и растеж. Постепенно скъсвах с типичните привички и интереси на социалната група към която принадлежах, тъй като ги намирах за твърде тесногръди. Откривах творческото си аз.
Имах и нов кръг от приятели, с които започнах да излизам вечер.
Все още се изживявахме като модове. Купувахме си костюми от Джон Колиър, както и гъзарски ризи и обувки.
Главните места, където движехме бяха The Green Bowler (кафене на Churchgate) и Casino Ballroom на London Road. На тези места възникна местната музикална сцена - няколко банди се редуваха да свирят, но номер едно без съмнение бяха Legay. Лидерът им Род Рийд беше извънредно харизматичен и си имаха постоянен кръг от фенове – предимно мацки. Както се сещате, точно този вид поддръжка беше едно от нещата, които ме амбицираха да се захвана с музикална кариера!
Освен това си имаха и изграден стил, който включваше по-рокаджийски варианти на дискохитовете на Мотаун (Мотаун бяха считани за твърде „поп”, наводнявайки пазара с разни дискохитове-еднодневки, но това се промени през 70-те години със Стиви Уондър и Марвин Гей).
Противно на това, което много хора си мислят за музиката на модовете – истината е, че основно се слушаше Soul и Bluebeat (името беше взето от лейбъла. Днес този стил се нарича Ska). Този стил повлия върху по-късно появилата се субкултура на Skinhead (и това, което считаме за Northern Soul) и не толкова много при Hippies, с едно забележително изключение – Отис Рединг.
От 1967 бях вече окончателно завладян от идеята!
“Strawberry Fields Forever” стана любимата ми песен, докато се мъчех да покрия „О” ниво. Green Bowler все още беше основното място където ходехме и там започнаха да канят банди да свирят наживо. Имаха също и много як джубокс, където за първи път чух “Happy Jack” на Who.
Освен там, ходехме и в Nite Owl – голям кафе-бар на Newarke Street. Там също имаше жива музика и канеха топ групи като Georgie Fame and the Blue Flames and Geno Washington and his Ram Jam Band. Друга много добра банда, която свиреше там беше Graham Bond Organisation, в която на бас свиреше Джак Брус. Legay също имаха редовни участия – гледах ги доста често в неделните следобеди и си бяха добри както винаги. Канеха също и соул изпълнители от Америка. Много добро място докато не се запали – имам предвид буквално.
През 1967-ма дойде „Лятото на любовта”, което донесе на крилете си новия феномен – Hippies. То започна в Сан Франциско и песента “San Francisco (wear some flowers in your hair)” by Scott Mackenzie се превърна в химна на това лято. Посрещнах всичко това с отворени обятия – тази нова вълна тушира досегашната вражда между модовете и рокерите - и се почуствахме някак освободени. По-късно през лятото, в Лестър също си направихме наш Love-in във Victoria Park – местния поет Тери Уилфорд четеше собствени стихотворения, хората дрънкаха на китари и всички ние се чувствахме много одухотворени, докато в същото време полицаите ни наглеждаха отстрани. Аз не взех участие в изпълненията, но това скоро щеше да се промени.
Много хора сметнаха Hippie Explosion за нещо комерсиално и наистина, точно тогава някои направиха пари от това. Собственикът на клуб Алекс Бароу затвори “Bluebeat Club” и отвори “House of Happiness” на Campbell Street. The Chicane Club който се намираше в другия край на града и където никога не бях ходил се преименува на “Flower Power”. Отвориха и един нов клуб на име “Fifth Dimension”.
Изведнъж се появиха сума ти хора на които им викаха „уикенд хипита” – бачкаха си през седмицата на 8-часов работен ден, а през уикендите се размазваха, правейки се на хипита.
Но всичко това беше незначително, на фона на усещането, че нещо истинско се случваше. Отношенията се бяха променили. Имаше нещо като завера между младите и тази част от възрастните, които им симпатизираха. Дребните търговци започнаха да правят и да продават алтернативни дрехи и всякакви аксесоари, а районът около Silver Street стана средището на алтернативната култура.
Ъндърграунд пресата се разви до национално ниво, особено вестникът “International Times”, който се разпространяваше нелегално. По-късно се появи списание “Oz”, чиито редактори завършиха в пандиза за разпространяване на материали с неприлично съдържание.
В този период, звукозаписните компании за кратко изгубиха контрол над културата, която претендираха че направляват. Музикантите и феновете, така си бяха напаснали честотите, че сами контролираха собствената си култура. Беше страхотно свободно време - това което беше най-добро, беше и най-популярно!
Напуснах Lancaster Boys и постъпих в Charles Keene College за да покрия ‘A’ ниво. Това беше началото на един нов живот. Някъде през първите седмици се запознах с Мик Пини, който ми беше състудент. Той е един от най-удивителните хора, които съм срещал и един от най-добрите музиканти. Станахме приятели и имахме много приятни преживелици през следващите няколко години, най-вече през 1968.
поне за 2 лева свърши нещо полезно...
може , и да ме изтриеш, мухлЪо загубен..
не чакам попул. и пари от тук .......
поне за 2 лева свърши нещо полезно...
може , и да ме изтриеш, мухлЪо загубен..
не чакам попул. и пари от тук .......
Наистина углупях. От любов по теб. Потънах в твоите очи. Tе са като синьото небе, като праскови, череши, даже чушки, магданоз.
Все пак човекът е пряк свидетел!:))
Земи илюстрирай барем със “San Francisco (wear some flowers in your hair)” , де!
https://www.youtube.com/watch?v=mJ_WG3d3GL8
И това:
http://www.international-times.org.uk/archive_images/image014.jpg
Шейсетте имат неповторимо очарование.
