Тук ще става въпрос за срещата ми с Луис Бунюел, за Сапарева баня, Джейн Остин, Зигмунд Фройд, Софроний Врачански, Пиер Безухов и други.
Заглавието, разбира се не е мое, а е гепено от един филм на Бунюел.
В него, става въпрос за следното – дребен буржоа задиря някаква мома, чиято роля се изпълнява от две различни актриси. Буржоата никога не дава вид, че забелязва разликата.
Един ден някой се престрашил да запита Бунюел какво точно е имал предвид с това, а той отговорил, че нищо не е имал предвид. Станало случайно - започнал снимките с едната актриса, по някое време я сменил (не помня защо), довършил с другата и понеже му било жал да изхвърли заснетият материал, взел че го оставил.
Твърде възможно е и да се е измайтапил.
Сюрреализмът, чиито виден представител е Бунюел, е едно от многото течения, появили се около Първата световна война, които правят изкуство, заради самото него. Без морални поучения и без смисъл. Истинският майсторлък обаче е, да придадеш смисъл на на пръв поглед безсмислени неща.
За да бъде разбран Бунюел е добре да се прочете първо автобиографията му, която е страшно интересна.
В собствената си автобиография пък, Кончаловски описва как един ден отишъл на гости на Бунюел. Срещнали се един предиобед в стаята му в малък парижки хотел, пили водка, а на стената била закачена картина на Пикасо.
Намирам за изключително стилно да пиеш водка по обяд в хотелска стая в Париж, пред картина на Пикасо. Сещам се само за едно-две неща, които се доближават до това.
Да се върнем обаче на филма. Всъщност, може да го откриете и преведен на български като „Този неясен обект НА желанието”, по който начин, заглавието придобива друг смисъл.
Ако го кажете по първия вариант, бихте имали предвид неяснотата на самото желание, а по вторият – неяснотата на вече материализираното желание. Със сигурност ви се е случвало много силно да желаете нещо, а след като то се осъществи да се окаже, че не е точно това, което сте очаквали. При това положение, двете различни актриси в една и съща роля си идват намясто. „Този неясен обект НА желанието”.
Бунюел, обаче има един друг филм, който се казва „Дискретният чар на буржоазията”, но на него идеално би паснало и заглавието в първия му вариант – „Този неясен обект желанието” (без „на”). Във филма едни хора искат да направят разни неща, но все нещо им пречи. Това със сигурност също ви се е случвало – много силно да желаете нещо, но все нещо да ви пречи. Това са обикновено външни неща – морални норми, предразсъдъци, задръжки и страх от неизвестното.
За да обясня още по-добре разликата между двете заглавия (двата смисъла) ще използваме за пример „Война и мир” – там някакви объркани хора непрекъснато искат нещо, но то или не се случва или като се случи, се оказва не баш това, което са желали.
Пиер Безухов не е сигурен дали желае да се ожени за Елена Курагина, а когато това се случва е разочарован. Елена Курагина харесва хусарят Долохов, но понеже не и е на положението се омъжва по сметка. На княз Андрей много не му се жени (занимава му се да реформира империята), ма се оженва и после го е яд. Младия граф Ростов харесва княгиня Болконска (и она го харесва), ама когато нещата са поставени ребром и казва: „Вижте княгиньо, аз съм разорен, а вие сте богата наследница – какво ще си кажат хората?” (граф Ростов е горд пич, а за гордите пичове е от ключово значение какво ще си кажат хората). Наташа Ростова е сгодена за княз Андрей, обаче кръшва с хусарят (тук имаме пробив в системата), но после и тя съжалява. Княз Андрей (също горд пич) връща сватбените регалии, а после смъртно ранен на свой ред съжалява.
Въобще, напълно основателно, „Война и мир”, би могъл да се казва и „Гордост и предразсъдъци”. Или „Разум и чувства”.
Обаче, към онзи момент и двете заглавия са били вече заети от Джейн Остин. Те са написани няколко години по-рано, по същото време, когато Софроний Врачански е написал „Житие и страдание грешнаго Софрония”. Ако някой ден ви хрумне да се гордеете, че сте българи, не е зле първо да ги прочетете и да ги сравните. Тогава би трябвало да проумеете, че няма особени основания за гордеене.
Но няма причина и за срам, защото Овидий (ако се не лъжа) е казал, че когато силата не достига, и желанието е похвално.
Джейн Остин е написала много от нещата си в Sity of Bath. Това е неголямо курортно градче с минерални извори. Разположено е в една котловина, а по средата му тече река Bath. Т.е. нещо като нашта Сапарева баня.
Английската Сапарева баня е едно от бижутата на Джорджианска Англия (Джордж е баща ли, деда ли на Виктория-не помня точно). Джорджианската епоха е популярна, колкото и Викторанската, но преди да стъпя в Англия, никога не бях чувал за нея.
В центъра на Sity of Bath има терми от римско време, а почти на всяка улица - църква. Ма не с размерите на „Света Петка Самарджийска” до ЦУМ, а по-големи от „Александър Невски”.
И понеже, докато се мотахме из градчето, времето се менеше през няколко минути от слънчево до дъждовно, накрая влязохме в един бар да пием... (не бе, хора, не чай, аз все пак не съм дама, облечена в рокля от кринолин) ...ейл.
Но да се върнем на желанията. Животът ни е една безкрайна поредица от желания. Материализирането им или не, ни прави щастливи или нещастни, успешни или неуспешни.
Фройд (който е бил много тачен от сюрреалистите) казва, че подтиснатите ни желания могат да доведат до психически травми. Според него, популярно казано, в нас се крият трима души. Единият желае всичко и веднага, вторият се стреми да пречи на първия, а третият в крайна сметка решава, като преценява доводите на първите двама. Фройд, обаче придава прекалено (според мен) значение на секса, т.е. „желаещият” иска секс и нищо друго. Дори и да не мислите за секс по 24 часа в денонощието, Фройд е способен да ви убеди в обратното.
Според християнството, у нас има само двама – добър и лош, като сам избираш кой от двамата да си. Само дето не е много ясно кое е добро и кое е лошо, защото в Светите писания има някои, меко казано смущаващи неща. Например това - „Ако ти играе окото – извади го”. Това е толкова плашещо, че даже не ща да го коментирам.
Ницше предлага друго - едновременно много подобно и същевременно напълно различно. Според него, у нас дремят инстинкти и морал. Изборът пак си е наш. Моралът включва в себе си и доброто и злото, които подтискат инстинктите. Тук неяснотата идва от следното – от една страна, кое точно можем да определим като инстинкти, а от друга – дали след векове подтискане, не сме ги безвъзвратно изгубили.
И така, без да щем се връщаме отново при Джейн Остин.
Разум и чувства.
Дали пък нашите желания не зависят точно от тях? От едната страна стоят чувствените желания, а от другата – материалните.
Моралните норми, предразсъдъците и задръжките – най-общо казано – препятствията пред материализирането на нашите желания стоят извън нас.
..........
- …препятствията пред материализирането на нашите желания стоят извън нас – завършвам монологът си аз и поглеждам часовника.
Не съм спрял да говоря през последните двайсет минути, забравяйки правилото, че когато съдбата те срещне с умен човек е по-добре да мълчиш и да слушаш.
Защото срещу мен седи самият дон Луис Бунюел.
Намираме се в стаята му в малък парижки хотел, пием „Столичная” от водни чаши, пепелникът е пълен с фасове, а на стената е окачена картина на Пикасо.
Дон Луис изчаква малко, за да се увери, че най-после съм свършил, бавно загася фаса си в пепелника, поглежда ме и казва:
- Никога не съм подозирал, че съм имал предвид всичко това.
Да не се допуска двигател на кола да раб...
ГОВОРЕЩАТА С ПАТКИ
бунюел много го обичам
и автобиографията му
с любовта
сънищата
вродения му стил
в отношения
в поведение
мисли
живот
"Според него /Ницше/, у нас дремят инстинкти и морал." Не дремят , в непрекъсната борба са, в това е магията на духът.
"Според него /Ницше/, у нас дремят инстинкти и морал." Не дремят , в непрекъсната борба са, в това е магията на духът.
Според мен, желанията в повечето случаи не зависят от потребностите и възможностите. Тия последните обаче е възможно да ги ограничават.
Тъй че, всъщност може и да си прав в определен смисъл.
Та говорех си с един приятел за живота и той рече, че в живота никога не ни се случва това, което искаме. Бая се позамислих, дали наистина не е така и рекох - бе, не винаги. А, после го запитах - ти, например какво искаш от живота?
Той без забавяне изстреля - едно Ламборгини.
А аз се изхилих защото той няма книжка.
Моя познат, има три деца и последното нещо от което се нуждае в момента е Ламборгини.
Ето ти класически пример за разминаване между потребности и възможности от една страна и желания от друга.
Ако го бях запитал по друг начин - например - от какво се нуждаеш или пък какви са ти потребностите - отговорът със сигурност нямаше да е Ламборгини.
Значи, излиза че потребностите са това от което се нуждаем (обикновено в краткосрочна перспектива и обикновено за неща, които са необходими за оцеляването ни), а на желанията си поставяме по-дългосрочни цели и обикновено над екзистенца.
Така излиза.
В този смисъл, ние даже не подозираме от колко малко неща наистина се нуждаем.
(Тук препоръчвам "Уолдън" на Хенри Дейвид Торо, когото много харесвам.)
Разбира се, винаги можеш да кажеш, че моя приятел е глупак, но ако зададеш същият въпрос - какво искаш от живота - на произволно избран човек, вероятността да получиш отговор тип Ламборгини е доста голяма.
Та говорех си с един приятел за живота и той рече, че в живота никога не ни се случва това, което искаме. Бая се позамислих, дали наистина не е така и рекох - бе, не винаги. А, после го запитах - ти, например какво искаш от живота?
Той без забавяне изстреля - едно Ламборгини.
А аз се изхилих защото той няма книжка.
Моя познат, има три деца и последното нещо от което се нуждае в момента е Ламборгини.
Ето ти класически пример за разминаване между потребности и възможности от една страна и желания от друга.
Ако го бях запитал по друг начин - например - от какво се нуждаеш или пък какви са ти потребностите - отговорът със сигурност нямаше да е Ламборгини.
Значи, излиза че потребностите са това от което се нуждаем (обикновено в краткосрочна перспектива и обикновено за неща, които са необходими за оцеляването ни), а на желанията си поставяме по-дългосрочни цели и обикновено над екзистенца.
Така излиза.
В този смисъл, ние даже не подозираме от колко малко неща наистина се нуждаем.
(Тук препоръчвам "Уолдън" на Хенри Дейвид Торо, когото много харесвам.)
Разбира се, винаги можеш да кажеш, че моя приятел е глупак, но ако зададеш същият въпрос - какво искаш от живота - на произволно избран човек, вероятността да получиш отговор тип Ламборгини е доста голяма.
